Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 75

— Мене лъжа, тебе — истина!

Радота за малко да убие и четиримата с кривака си, но те викнаха стреснато един през друг:

— Скакалец! Скакалец е измислил да стане, колкото тебе голям! И още пет щуреца големи има до него също!

— И братовчеда Търсен го язди! — Страхил и той не беше много стока, ама рода нали… — На това чудно дете как да не угодиш! Промъкват се те през войската на Гореслав към Димна! Невидими за прозрения!

Затова не ги вижда кака Вишна!

— Той Търсен твоята сбруя и седло си е нагласил, хич се не бой, бате Перо, няма да му убива! Ако речеш — да му помагаме и да го спасяваме всякак!

— Ох, богове, тъкмо сега ли дойде ред и на моя Търсен да му пробият рогца!

— Ние, ако не го опазим — то кой? Нас и змей ни не плаши!

— Че те по наше село змейове на тумби на тумби! И аз ги мамя: „Змеи, змеи, змеи, яла чичовите!“.

— Вярно ли бе, бате? — в един глас извикаха Страхо и Качо с възхищение и пълно доверие.

— Че като е змей душа не носи ли? Мамя го аз, припълзи, току изпърли някое парче сланинка… И аз доволен, и за него нещичко… Все се облажи, че то неговото живот ли е — в жеги и пустош, напукват се те целите, мазничко им дай…

— Опак човек! На, тебе змейовете ти сговорчиви, а кравите ти — бодливи! — Най-сетне Радота прати Качо и останалите при Търсен и Захор-скакалеца тайно да го вардят, но преди това ги разпита:

— Какво намерихте? Какво разбрахте?

— Тези двамата, Козьо и Тельо, научили, че майката на Агна разбрала по приликата, като е видяла Ветра, внучката си, на извора до Змейково; че ти си й баща. И казала на боговете… Така са се разбъркали игралните камъчета.

Козьо и Тельо, както бяха навикнали по ридовете, виком, почнаха един през друг:

— Там бяхме ние, ние сме си от Змейково! Ние ли ще пропуснем, дето има нещо засукано-пресукано! Че ние сме от самото Змейково, не сме, да кажеш, от някоя махала из чукарите, дето още се бръснат с брадви!

— Така си е както казва! От род сме и твоя рода също, знаеш баба Люта ти, няма сега да се излагаме я!

— Остави ти баба Люта, че да е тука, да ни е нашарила задниците с коприва!

— Така си е, за баба Люта няма човек, няма змей, няма бог — кара тя наред! Мен, ако питат, нея най-отгоре бих сложил, я наоколо коприва — не за един, за пет свята наскубваш!

— Видяхме ние, видяхме, ама бяхме улави и не разбрахме!

— Ние и сега сме улави, ама да помним — помним!

— Ти си улав, а пък аз вече не съм улав, само съм умислен!

— Да бе, пускаш си ти мислите на купчинки както овца — барабонки! А наоколо — гола поляна, това си ти, Тельо, не ми се докачай!

— А кой видя на Агна майката, на нашата Ветра баба й?

— Ти, ама ме е срам да кажа къде я гледаше!

— А кой я подслуша?

— Подслуша я — без да искаш, да не кажеш, че нарочно си се присламчил? Ти се беше зазяпал, да не казвам къде, та се хлъзна в калта, спорина се, пльосна се в краката й!

— Обаче я чух какво говори: „Тая е наша, види се, и се види и баща й кой е!“ Така говореше тя и са я чули боговете. Там се скупчили богомолци и странници… Дума по дума — чак до бога стига глума!