Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 76

— Тя да се покаже също, че е знатна и тя…

— Той моят дядо и той беше знатен!

— А моят не беше ли!

— И да беше, от баба Люта на агънце-багънце кротко повече мязаше!

— Ти, Радота, сега кажи, за кой змей ни питаш? Че са много те! От змей до змей е колкото от гарга до орел! Змеят — той е дебела работа… Моят ми пърли сланинката, па ми топли гърбинката, твоят — свят загърли, па цял го пърли!

Леле, тия нямаха спиране! Добри чичковци, не им се сърдех, че ме бавеха. И — вара-тута — важни неща казваха. Сетих се да питам Козьо:

— Козьо, братовчеде, ти за твоя син Ордан вест ли, кост ли — дали имаш?

Козьо се сви надолу като попарен, затрепери, взе с ръце да си удря главата… Тельо го прихвана, замоли:

— Не го питай, Радота! На колене ти се моля! Не виждаш ли, той само като чуе, онемява и докрай губи разум, такава му е голяма мъката — ни жена, ни дете, ни коте има… Сам-самотува и гладен да гладува, и болен да боледува… Сега ти гледай какво се задава отгоре на всичко!

… Дожаля ми за горкия Козьо… И на — в това време объркано моят Търсен тайно тръгнал при батко си Баган и при Димна през горите и вражеската войска… С тежко сърце ги пратих при Търсен… А и за Ордан си мислех…

Ветра се приближи. Беше плакала, но каза:

— Няма да си бягаме от съдбата, мъжо.

Дойдоха и другите за малко. Решихме да изчакаме до сутринта.

Вишна затвори очи, улови, както си беше свикнала, ръката на Страшо и изрече като човек, който се вглежда и проследява с поглед:

— Ето, виждам я… Тя ще излезе от земята, ще удиви чак боговете!

— Какво виждаш, Вишно?

— Утре ще видим всички. Почивайте сега! Не бойте се за Търсен! Ще ни прослави това момченце! И се засмя весело…

Глава 2

Първият ден — Перо

Събудихме се в мъгла, все едно топнати в мляко. Кой къде е, не се знае. Мислехме с Радота и Страшо да се промъкнем при Димна, да си вземем Търсен… ако е стигнал до там… Ех!

Вишна ме повика:

— Бате Перо, ела да видиш!

Отидох към навеса, дето седеше с децата и по билото на хълмчето над него що да видя — наредени човешки рошави глави! От тях идеше тих шепот:

— Бате Перо, бате Перо, ние сме!

— Кои сте вие, бре?

— От нашата дъбрава сме си, дето такова…

— Вас, репи, зелки, тикви такива, са тръгнали да ви продават по тържищата, ама кой да ви купи, кой да ви ще, един зелен, друг — презрял! — ех, че се зарадвах!

Всички се захилихме и запрегръщахме в мъгливата тъмница. Ето това исках, ето това мечтах в гроба, на небето, на земята: моите хора — и да сме заедно!

Приятелите, братовчедите, побратимите от детството, с които сме крали ябълки, били сме се с дървени мечове. Тези, които ме научиха да ходя бос, да ловя риба, да меря с прашка, да слагам примки за зайци и да не се боя от глутниците вълци. Когато се учиш така, после, когото и да срещнеш на земята или на небето, вече си знаеш дали да другаруваш с него или да си насочите меч.

Сега бяхме заедно в друго изпитание, само мечовете не бяха дървени.

— Ама няма само гламавите Козьо и Тельо при тебе да се размотават! И ние! Въоръжени сме, Перо! Разбрахме, че се случва велика бран тук, на равнината край устието и до Крайсвят! Ето ни, взехме косери и коси, сърпове и ласа, прашки и тояги, ха сега да видим можем ли ти помогна!