Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 73

— Мога да се грижа за нея! Аз заради тая нейна свобода я искам, че дишам спокойно с нея! Заспивам с образа й! Като заиграе!

— Как ще можеш, като все ще си на другия край на света, Серданчо? — попита съвсем смислено Меда. Виж ти, знаела си тя какво иска, не била тя само танци и представления… — Ти ще си там, на някой остров, на далечината в далечното далечен, аз ще съм тук и ще се чудя-тръшкам жив ли си! Само ще знам, че както винаги, си гладен!

— Медо, това е писано на моряка! Такава е неговата орис, да е в морето, в бурите, из далечните пристанища. Сега, в тази буря, не бяхме ли заедно двамата, макар далеч един от друг?

— Не питай! Изплакала съм си очите, не съм спала цялото време! Като знам, че се мъчиш! Затова е тя поговорката, че морячетата са орисани накрая да отплуват направо в най-хубавите небесни светове!

Сердан с големите уши замълча тъжно, пристъпи от крак на крак.

— В тихи заливи, в сетна буря… — добави той тихо, то беше песен на ония времена.

— Ама — не те питах и аз — наистина ли не си гладен, ти, Сердане! — и така щастливо се засмя наша Меда, така се засмяхме всички от сърце, а Сердан последен се усети какво се случва и дойде да ни прегръща мен и Ветра…

— Ама дай му, како, нещо да яде, той все гладен! — тъжно проплака Търсен.

И се засмяхме отново. Чувствах се щастлив.

Казах на двамата червени-смутени:

— На който и да е остров Сердан, винаги ще можеш да си с него. Подарих ти малка пръчица, помниш ли? На, за тази работа е! — Меда си събра очите на носа, затанцува безредно с крака и ръце, направи десет муцунки, хвърли се да ме целува — толкова се зарадва, че чак викна на Сердан:

— Сердане, хайде сега вече може да заминаваш нанякъде!

— Чакай, Медо, кротни се, да ти кажа и аз! Слушай ме, и моята любов, където и да е, ще ви настигне двамата и ще ви помогне!

— Благодаря ти, сестро-майко! Да бяхме останали на старото място, нямаше да познаем живота си, нямаше да имаме съдба, нямаше да имаме истински души! Колко ни е широко сега! С тебе, мамо, с тебе, татко Перо, научихме, че добър ли си тук, докато Мора те вземе, че и после чак, долу при Влас, всички те тачат: и растения, и животни, и хора, и чародеи, и богове.

Обичам ви, мамо и татко, вуйно Вишно и вуйчо Страшимире, вуйчо Радота и вуйно Друдо! Търсене, братче мое! От всичките се научихме на свобода! — просълзи се наша Меда, но то благодарни сълзи, а нашите — от щастие.

Викна морякът от върха на мачтата:

— Задават се хора откъм хълмовете! Войска е! Войската на Димна отстъпва насам!

— Ех, почти у дома си сме — ядно се врътна натам Радота. — Но…

— Баган! Там ми е детенцето! — проплака Ветра.

Качихме се най-високо на хълма, видях в далечината армията на Димна да отстъпва къде с ред, къде без ред към единия край на равнината, като оставяше гората зад себе си. Войската на Гореслав се раздели на две, едната последва Димна, другата част, повечето конница, препусна в посока към нас. Разбрах, преграждаха им пътя към водата. Оставахме и ние отсечени от Баган и Димна.