Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 72

Чакаше ни обикновения привичен живот. Стремихме се да го постигнем толкова дълго, с толкова приключения!

Чакаше ни смирението и очакването, че новото в живота ни ще е за добро и ще го продължим.

Чакаха ни хората с надежда да ги опазим от беди, да им помагаме.

Чакаха ни злите сили за поредна битка с надежда, че ще отстъпим назад и ще се спънем. Че ще сбъркаме да наказваме свободата си, вместо злото.

Чакахме нов живот и се надявахме доброто, ако и да не е повече, да надделява.

Чакахме вести от милия ни Баган и от битките между Димна и Гореслав.

Чакаше Ордан да го освободим от тайното проклятие. Дали щеше братовчеда Козьо да прегърне рожбата си?

Чакахме синове и дъщери.

Чакаше ни Крайсвят да ни погълне и смие-стрие…

Надявахме се.

Търсен, както се друсаше на кончето си, каза:

— Тате, слушам те за нашето място да разказваш, как там имало толкова боровинки, плодове, гъби, мед, зайци, птици, дивеч, цветя и какво ли не още — питам се и се чудя как ще ходим там! То няма де да се стъпи! Сигурно пък на кон съвсем няма да дават да се препуска!

Всички се засмяхме, а аз му викам:

— Търсене, изтърсак изтърсен, кога и ти порасна, кога взе шеги да се шегуваш!

Бих бил истински щастлив, да не мислех за войната на Димна, за Баган и за Сердан, за прокълнатия Ордан… Децата ме радваха, обичах ги и получавах от тях обич, каквато не съм предполагал, че има. Усещах се длъжен на всички и сигурно цял живот това щях да усещам.

След ден наближихме устието на реката, скрито от ниски хълмове и пясъчни дюни. Нетърпеливо се изкачихме по тях и викна Меда:

— Ето ги! Ето го кораба! — цялата светнала и засмяна до уши! Че като затанцува вътре в каруцата както тя си знаеше! Сердан беше слязъл на брега, очакваше ни.

Щом достигнахме, Сердан скочи към нас. Вече по обичая, Тревна приближи към него и го мило пита-разпитва:

— Дали не си гладен по това време, Серданчо? — чакахме неизменния отговор, че привично да се засмеем. Но Сердан ни изненада:

— Не, Тревно, не съм гладен…

— Бре, какво му е станало! — почуди се Меда.

— Станало е, татко Перо, мамо Ветро, че искам да взема медена Меда! Ето, Медо, какво се е случило! Не съм гладен, ами съм жаден за нея! През цялата буря за Меда мислех, нея виждах и тя ни спаси нас, бедните моряци, с любов и молитва! Много тежко беше, добре че слязохте! Ти ни беше звездата, Медо!

Как върви светът! Как всичко се променя, как ние вместо умни ставаме страхливи, вместо слаби — ведри, вместо силни — влюбени! Как важните събития за другите ти показват движи ли се собствения ти живот или дреме на дъното като шаран в тинята!

Как всичко се стича в дълбока пропаст и като надникнеш, видиш, че човекът е същият и не е вече същият, променил се е, а ти си спал, твоят час е бил в друго време, на друго място!

Меда, какво да ви кажа, замръзнала стои на крачка пред него.

Жена ми Ветра му каза:

— Ти си, Сердане, добър и умятен момък, помагаш на всички нас много. Ръцете ти всичко могат! Знаем какъв си морски капитан. Видяхме колко изкусно управляваш, как за всичко те бива. А за наша Меда можеш ли да се грижиш? Хей, Сердане, много свобода и внимание й трябват на тази наша момичка! Възхищение и любуване! Тя в тях плува, нашето медоносно цветенце! Любов й трябва всеки миг!