Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 71

— Не се гневи, Перо, не искам зло. Аз пях живота ти, както ми го шушнеха треви и цветя, но сега виждам Тревна в съня си, песните ми са тревожни, защото мисля за нея, откакто я видях, а вихрушката не спира да ме следва.

— Разбирам те, Ордане. Разбирам, че идваш не наяве, а в съня на детето, защото си прокълнат — това Друда остро му отвърна.

— А защо не ми говориш ти, Ордане, защо си криеш лицето? — попита Тревна с разтреперан глас, пълен с надежда, очакване, страх.

— Тревно, боя се, да не би да те изгубя, моят живот сега може само подир твоя да върви! — Тревна се изправи в цялата си неземна и нетленна красота, протегна ръце към Ордан. Но Ордан се обърна към Друда.

— Истината боли, затова такъв леден вятър ме сподиря — й отвърна и се превърна в кълбо пчели, които жужаха дебело малко време, бръмнаха и се разлетяха.

— Какво беше това, вуйно?

Друда гушна разтрепераната Тревна, успокои я, тя се отпусна, полека-лека заспа в ръцете й. Поех я и тръгнахме при нашите.

— Твоето дете, дъщеря ти Тревна, пълни души, пръсва сърца, защото такова сърце, такава душа като нейната — няма никой! Това не беше истинският Ордан. Само душата му призовах. Но подир Тревна истинският Ордан, когото само веднъж съм видяла, ще върви, докато е жив. Откакто я е видял, ще пее за нея само… Нашето малко дете трябва да чака, то е видяло наречения в съня си, но — Ордан е прокълнат… Ще трябва първо да открием какво е проклятието, после да го освободим от него. Няма да е лесно, Перо.

Казах на Друда кой е Ордан. Отвлекли са го някога, но кой, защо? Как е бил проклетисван?

Вървях с Тревна на ръце, усещах дишането и тупкането на сърцето й. Знаех, че не бих пожалил ни свят, ни небе, за да я спася и ощастливя, ако мога.

Част IV

Глава 1

Крайсвят. Неразбории

Потеглихме призори. Препуснахме малко, видях, че правим-струваме, гледаме децата да са заобиколени от нас.

Всички на коне, дори Търсен се кандилкаше гордо на дребно конче. Меда управляваше колата с товара ни, теглена от биволи. Движехме се раван, отидехме ли напред, някой се връщаше да е близо до Меда.

Това бяхме.

Напред се беше проснала дълга просторна равнина между нас и хълмовете. Зад тях беше устието на реката, където щеше да ни чака Сердан и където трябваше да изтеглим кораба от морето с вериги и въжа през плитчините на устието — в реката. Нагоре срещу течението скоро щяхме да стигнем езерото, от което тя изтичаше. То се пълнеше, заедно с други реки, и от нашето късо родно поточе, от изворчето до къщата на кака Дуда и моята…

Чакаха ни там каменната чутура с петте щуреца, дъбът на Дуда, Перун, Влас, прозрачните сенки на старите богове, обитатели на върхарите му, които се спускаха рядко надолу…

Чакаха ни там истините и предопределенията на нашите богове.

Чакаха ни самите ни богове — не знаехме кой с какво…