Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 69

— Страшо! Някой иска непрекъснато и все да убиваме!

— Да ги сечем, бате!

— Те ни мамят така… Искат да се озверим и да оскотеем, брате! Искат да се заличим!

— Какво сега?

— Да спрем!

— Ще те послушам, но…

Спряхме едновременно, застинахме в стойка с меч пред гърди, с криваци при нозе. Сганта ни наобиколи, приближи в кръг, усетихме зловонието на парено бъзе от дъха им… Спряха и те…

— Виждаш ли! Мамят ни да ги сечем… Искат сами да се прокълнем с кръв и злоба!

— Бате, сега какво?

Как да мислиш, наобиколен от свирепи демони, от зловещи кръвопийци?! Кръвниците и вампирите объркват човешките мисли, познаваш ги по гарвановия нокът зад ухото — с него се закачат за тебе, дуднат ти до умопобъркване. Чак после изсмукват кръвта ти. Върколаците с носове като хоботи, без хрущял… Какви алчни очи! Каква сополива гнус! Как да се опазиш добър, когато струи такава омраза! Когато чуваш думите на собствените си страхове и съмнения! Как да се освободиш и да опазиш свободата си! Ако си обикновен човек ти трябва нажежен шиш или кол от дрян да ги пронижеш, но хората не са готови винаги, погиват в скверните им ръце. Но и за чедо на Перун е трудно да се опази…

Злото е повече, това си е, все натежава на теглилката, доброто само понякога е по-силно — когато е малко и невинно…

Искам да се гледам спокойно с децата си. И с онова, което ще се роди. Не мога да им се усмихвам, а отвътре да съм пълен с отрязани ръце, крака, посечени глави, пък ако ще и на най-страшните чудовища и слуги на злото…

Че на нищо ли не са ме научили най-добрите деца на света, моите! Ето какво трябва да правя, сетих се, щом помислих за тях, че са тъкмо малки и невинни те!

Пристъпих хищно като леопард, изръмжах като Баган. Смрадната сган отстъпи. Изобразих с лице грозник един, все едно съм присмехулната Меда. Той се стопи от яд, избяга, куц, сополив, гурелив, безсмислен… Как да си изтърпиш собственото пъпчасало убожество!

Почнах да се смея, било то лесно… Отприщих бездната на душата си, не по-малка от преизподнята на Тревна, любовта, която криех — и по-шеметно от кой да е свиреп огън попарих и уплаших тези всички човешки и вълшебни остатъци и огрибки… Оня, който не разпознава любовта, не знае какво да прави, когато я срещне, плаши го тя като разчекнати земни недра, като възвряла оттам лава… Разбягаха се нашите глупави врагове, изкусители, огризки и тогава, щом се сетих за Търсен, добрината, на която бях способен, избликна и освети прогореното ни полесражение. Търсен, без да се замисли сееше добрина, както Тревна — любов и щом се сетих за това, изхлу навън каквото имаше в сърцето ми, разчисти всичко…