Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 5

— Тельо, да млъкваш, не беше нава тя, ами малко само припряна и скуби свекърва! А твоята жена била по майка житомамница, по баща змеица, тя самата — нощна птица… Те сега хората няма да вземат да лъжат, ако би седяла-прела, както другите и тя женица, а не кръвница… — Тельо мисли, мисли начумерен, пък каже:

— Козьо, мене лъжа, тебе истина, то може и така да е било, ама аз нали тогава улав…

— Стига сега, тогава на младини бяхме и двамата улави, ама аз сега вече съм само умислен…

— Аз съм се умислил дано нави не ни харесат да ни поискат, че ние вдовци, пък те не придирят много, сватове как ще им връщаме — не се знае…

— Тебе и нава да те поиска, то трябва да е някоя много изпаднала горкана, Тельо…

Страхо и чародеите нагласиха нощна стража. Друда Билковита, вейницата, знам я, откак се помня, влезе при Дуда да я пои с билки и за разговорка, скоро се чу смехът им… Все имаха нещо да си кажат, все имаха да се смеят на нещо тайно, ей, не се спираха, да видиш ти! Знаех, че и за мене се кискат, ех, тази вейница, открай време ме подкача, котешко нокътче, сапунче, репей, но защо ми се смее все — не знам.

Първи Страхо се наежи. Качо си придърпа сопите. После всички чухме трополенето и фърфоленето, усетихме воня на вкиснала гнилоч… Идат нави, се познаваше…

Вейницата изскочи от стаята на Дуда, писна:

— Хайде-хайде, не се майте!

— Чакай, вейнице Друдо, знам какво правя… Страхо, вади ги!

— Ей ги сега тука, стари побратиме!

— Пред вратата ги нареди, около къщата…

Бяха довели добитъка от две села. Крави, бикове, овце, кози, биволи, камили… Коне мятаха гриви в сенките нататък, рунтави вълкодави чакаха, пуснали езици. По-близо до гората мамути, крокодили, горили, якове, вълци, слонове, залегнали лъвове. Качо знаеше как да ги призове. Накаца наоколо ято гарвани. Изгрухтяха глигани. Сови, бухали въртяха глави с опулени очи. Лъснаха и плъзнаха смоци-пазичи. Движението на животинските тела, миризмите им, сенките, разлюлени от пламъците, напрежението, страха ни да не пропуснем момента — у мен се смесваха в лудост, в рев, в страх. Страшно си беше.

Подскочих от докосване — вейницата Друда:

— Няма да се плашим, Раджиха Радота! Моята магия е силна, виж! — По полето близна огнен пламък, обгори сухите крайпътни листчета. — И твоите чарове са силни!

— Раджиха Радота! Идват! — викнаха отвред…

Чуваше се фърфолене и мърморене, скимтене. Чуваше се, както зрели плодове тупат на земята… Ето ги голишарките, домъкват се.

Навите питат, а родилките нямат сили да не им отвърнат, току смотолевят името на рожбицата… И тия, гуреливи-сополиви, подканят все:

— Ей! Ей! Де сте, брей, родилки-кърмилки, с дечилки-мъчилки!

— Да ви бият качамилки, да ви гонят позорилки!

— Детска рожба да не скача, да не рипа, па да плаче, чума да я спипа, да се спъва, да затъва, да залита, да се вплита в клони и шубраци, в змии и трънаци!

— Да си тегли камъче, да си влачи срамниче!

— На камъче да скокне, от камъче да клокне!

— Де сте, бре?…

— Млък! Да се не обадиш! — крещяха вътре на Дуда…