Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 61

Което не виждаш добре, го предполагаш, защото го познаваш. Познавам радостната врява и възбуда от предстоящата война, от предвкусваните битки… Станът както винаги прилича на сметище от свирепи надежди да убиваш и колиш, тъй както полето след битката е леш не толкова от пронизани-заклани, колкото от същите надежди и въжделения.

Половината от препусналите конници, от пешаците зад оградата ще умрат или по-лошо, ще кретат безноги, безръки, слепи. Оцелелите ще си бранят плячката и няма да знаят какво да правят с победата — или тя няма да им принадлежи по чин и сан…

Изравняваме се със стана на Димна, слизаме с лодка на брега. Отдалече са познали кои сме, получили са заповед, отварят порта от преплетени пръти, стражата ни прави път право към червената шатра на Димна.

Димна бе, както са ми разказвали, невисока хубавица, някъде над тебе се взира… Пораснала сигурно от времето, когато са я срещнали моите, облечена богато, погледне ли те — погледът й властен, без да е жесток и презрителен като на цар Гореслав.

— Да сте живи и здрави побратими и посестрими, и ти, Перо, дето те спасяваха от змея! Спасиха тогава и мен! Знаех си, че ще се срещнем пак!

— Каква мъничка беше, Димно, на времето, пък сега царица ще ставаш! — възкликна Друда.

— Каквото е трябвало да бъда, това ще стана, лельо Друдо!

— Дано! И дано…

— Какво?

— Леля ти Друда не обича хора да погиват, Димно! Защо си се надигнала така страшно, сине?

— Чичо Радота, ти ме спаси, когато умирах — и не толкова от студа, седнала на снега, а от злобата на цял рой зли същества…

— Ти тогава нищо не каза…

— Злобата сега пак се е надигнала, хора! Тогава какви ли не плътеници и караконджовци успяха да завъртят всичко така, че лъвовете да изберат мене! — Димна се разплака горчиво. — Толкова е несправедливо, мамо Друдо! Татко Радота, такава лъжа се създаде! Унижиха ме!

Малките Тревна, Меда и Търсен я прегърнаха да поплачат с нея. Баган протегна ръка, Димна я улови:

— Благодаря ти, че ми вярваш и ми подаваш ръка, Багане! Ти искаш ли да останеш при мене в моята войска? Аз искам, ти кажи!

Баган се обърна към мен и Ветра.

— Пускате ли ме, мамо и татко, да служа на Димна?

— А ти искаш ли, Багане? — но нямаше нужда да отговаря с думи наш Баган, тъй му святкаха очите…

— Кажи, Димно, преди да си тръгнем оттук и да си оставим сина при тебе — какво се е някога случило? Казахме на цар Гореслав, че няма да се бием за него. Но и за тебе няма да се бием. Нека поне знаем за всичко, Баган ти оставяме, сина ни!

— Войска от зли сили, водени от Мора, опитва да пробие този свят за слава на смъртта и отвъдното. Перо, ето защо така постъпваха Влас и Сварога, че и Даждбог… Затова Мокра със стиските съдби на хора и богове трябваше да заживее на небето… Мисли за това… Бог богу око не вади… Има много още…

Затова бяха истините прекоросани, беше изкаран Гореслав наследник на царството в града там, като беше той само един пастир и изкусен свирец. Русалките го харесваха, обичаха да им свири по хорища и по русалии… Но град ли е, то не са само свирни и песни, то са пари и корони… Нищо не става както е в едно семейство. Не е като в кошер подредено. Там снежинките как се завъртат — не ти е дадено да познаеш, пък ти си вярвай, че виждаш откъде духа вятърът! Моите равнини до заливите и те вече живеят така. Идва и във вашите дъбрави, Перо! Не е лошо, не е добро, друго е, братко.