Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 60

Мислех си, докато хората дюдюкаха, замеряха с гнили репи или унесено се просълзяваха на колене, че тук е град и царство, място на стеснени хора и може би тези думи се хващат и поникват, но в нашите дъбрави, където хората от памтивека се чуват от рид на рид, постъпват привично и където боговете от памтивека са свикнали с това и не са придирчиви, такива думи не са нужни… Майка ми дои кравите и биволиците, баща ми се грижи вълците да не ги издушат, имаме ли време за вярата и свободата в себе си? Сигурно, затова всички ние, дори децата, жадуваме да се върнем там и да се успокоим в ежедневието си. В истинския слитък свобода. Вътъкът на живота ни.

Но накъде върви светът — не се знае. Може да сме диви, сурови, неодялани, знам ли дали Тревна няма да мечтае за стъклениците с ароматни масла, пурпурните тъкани, изкусните накити, а Меда за тържищата с тълпите, които й се радваха, двете — за опиянението, което предизвикваха; дали Баган нямаше да тъгува по конните и пеши строеве, по битките с нахакани мъжаги, които побеждаваше и със слово, и с меч…

Само Търсен е обзет от щастие винаги и навсякъде. Той може да намери радост и мъдрост във всяка тревичка.

Тълпата ни люшна напред, децата, разтърчали се наоколо, се прибраха, закрачихме, докато стигнахме досам градската порта под лъвовете.

Ето ти го Сердан, нашия помощник и млад капитан, светят му очите, стърчат му ушите, както Меда казва, че и показва за него… Тревна го приближава и с най-невинен глас:

— Здравей, Сердане! Дали не си гладен вече по това време?

— Да си жива, Тревно, гладен съм! — прихваме да се смеем, защото всички знаем, Сердан е слаб като клечка, а винаги е гладен като мечка! Това Търсен пък го пее за него… Обичат си го, истина е. Но децата непрекъснато го поднасят — умът му хвърчи по сглобки и дела, длето и тесла — не може да се усети. Той им угажда, развежда ги из кораба, показва им всяко кътче. Вечер им сочи звездите, по които се води кораб, учи ги на благодатните ветрове.

Тревна му дава хляб и пастърма, Сердан нагъва, ушите му плющят. Добро момче, морско момче — направи ни кораб за чудо и приказ, събра умели моряци и ето, млад, пък капитан, напълно заслужено.

Бързо сме се натоварили, корабът ни се люшва извън залива към открито море. От левия борд скоро виждаме стана на Димна: огромни кръгове от шатри. Войници под оръжие носят стража, други спят или се обират с белязани камъчета, ковачи диплят мечове, точат остриета, подковават коне, войскови коняри прогонват сбруи, колесничари гласят бойни колесници и обозни талиги, целители варят в мас билки за мехлеми, кашавари колят, пърлят, дерат животни, дим до небесата, армейски жени-търговки хвалят стоки, пък и себе си, очите им святкат, ръцете им шарят, чародеи, навъзници, обавници заклеват амулети, навързват ги, мрънкат-мърморят вълшебните си думички. Оградили се с разпрегнати коли и вбити колове. Отвън конница, по стотни, препуска към хълмовете пред невидимата откъм нас главна порта на града.