Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 63
Роман Димитров
Тръгнахме си. Кой баща ще спира детето си да литне от гнездото!
Харесах тази момичка, напомняше ми по смелост моята Ветра. Докато се качвахме на кораба, видях как се строиха пешите воини и потеглиха в строй към града, още конници ги последваха и засега най-отзад наш Баган редом до Димна — един до друг като два млади леопарда…
Но си ми беше мъчно.
Красотата им ме прониза с обич и болка.
Глава 7
Земни процепи, морски валози, човешки нежности
Сердан насочи кораба в открито море. Силният вятър, пяната по разтърчалите се вълни подсилваха усещането, че най-сетне наближаваме нашите дъбрави. И родените там, и тези, които не ги бяха още виждали, се стремяхме към тях. Към тях, натам!
Наближавахме устието на реката, която изтичаше от нашето езеро и се вливаше в морето…
Времето не беше хубаво. Хоризонтът се разми, пропадахме между големи вълни — спомних си Мокра и думите й — Сердан показа на какво е способен. Момчето управляваше кораба ни ловко, Меда го хвалеше, че лови с платната и въздишка на мишка… Той се хилеше доволно с щръкналите си уши на похвалите, нагъваше кой каквото му беше поднесъл…
Радота гледаше мъглата, довличана от ветровете и пъшкаше — „Ех, не може без буря…“
— Радота, няма по-смел човек от тебе, не съм виждал такъв! Но все се оплакваш от това и онова, че не е както трябва!
— Не се оплаквам, Перо! Искам всички да са добре, искам да е защитено племето, света, боговете, животните, дърветата, тревите! Една трева да е накриво — и вече мърморя, прав си!
— Но той светът така е устроен!
— Ти пък, Перо откъде знаеш?
— Тъй мисля. Говорих и с богинята Мокра на небето. Не ми е казала точно това, но каза, че колкото и да предпазваш света, не знаеш кога ще се килне — дали ще си юнак, дали ще си бог…
— Недоволствам, защото сме свободни хора ние и искаме всичко да е наред! Но може би си прав, сине, може би съм станал мърморко, защото остарявам, към пасищата на Влас гледам… Старите хора са тревожни и мърморят, защото скоро ще ходят в друг свят и виждат всичко тук много подробно… Както и да е! Свободните хора могат да постигнат всичко! Длъжни са да искат!
— Ти пък! Мъж в силата си…
Друда, която беше наблизо, се изкиска.
— Вуйчо ти Радота, ако не се оплаче, няма да е той… А че е мъж — мъж е! — и пак се изкиска…
Радота я погледна.
— Друдо, като се смееш така — то все нещо се случва!
— Така е! — разсмя се Друда още по-весело. — Даже вече се е случило!
Децата ни наобиколиха, почнаха и те да се смеят… Ние, мъжете от рода, трудно се сещаме за семейните неща, но добре, че беше Вишна да рече:
— Баган го изпуснахме, ама пак ще сме десет!
Всички разбрахме, зарадвахме се, поздравихме Радота:
— На, видиш ли, вуйчо, има и хубави неща на този свят! И не са тъкмо старешки…
Радота толкова се зарадва и обърка, че не можа да ми отговори — гледаше си той Друда Билковита, друго не чуваше.
Седнах на носа, загледах как порехме водата. Дойде моята Тревна. Прегърна ме изотзад, подпря буза на рамото ми. Обичаше да я люлея така, докато й пеех „нейната си“ броенка:
