Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 51

И то се знае, Меда показваше Ветра, Баган — змея, че да може Търсен да го бутнат по дупето, нагласен с тръстиков меч да го убие… Тревна ту се правеше на царя, ту играеше Димна, спасена от вуйчо…

Тази игра не им омръзваше. „Хайде да играем на Змея от Дълбокото“ — и веднага заплюваха кой, кой ще бъде… „Пу за мене да съм Даждбог! Пу за мене да съм Ветра!“ Или се брояха на „Ан-дан-тина“, или пък се избираха с настъпванка…

Радвах се как Ветра им беше оживяла на добрите сърца, как от обич към тях се поотпусна. Острото в поглед, в лице се смекчи-заглади. Децата и на мене ми се радваха, но още ме оглеждаха, още на око ми крояха гугла, кафтан, обувки от сахтиян… Ставам ли и за мегдан — или в изба само да стоя запрян-заврян… Кукуряк!

Вечер, като легнеха, сядахме с Ветра на скамейката пред къщи, разказвахме си приказки и истории… Хубаво време, пролетно, градът заспиваше зад стените, ние размисляхме един за друг, гадаехме постъпките си, спомняхме си какво е било преди да сме заедно. Ветра не беше виждала нашата гора, но мечтаеше за нея, както и аз…

Ей така. Хлябът ни беше честен и вкусен, игрите ни весели и шумни, децата сънуваха хубави сънища. Все се сещах за думите на Мокра: „И да не си въртомечник, можеш да си юнак над юнаците… Важно е да наказваш злото, а не свободата си!“.

Беше хубаво, бяхме щастливи, но може ли да е хубаво дълго време? За хората поне, в този наш свят, пуст опустял, та празен от добро — не може…

Скоро казах на Ветра и Баган:

— Пригответе копия, пръти, утре да видим дали ни за нещо бива, или който враг иска, ще ни затрива.

Ветра се усмихна, нищо не каза… Баган пощуря от радост, че ще го учим.

На другия ден с всички деца и с добитъка качихме хълма.

— Е, Ветро, хайде показвай какво можеш…

И Ветра, изправена, с мечия кожух, с копието в ръка, го раздвижи ха надолу, ха нагоре, завъртя, изведнъж то литна, сякаш само, сякаш я напусна… Само китката й се подви надолу, друго не мръдна, копието се заби с глух тръпнещ звук в сък на дърво надалече — беше го посочила кой ще е…

— Хайде сега, мъжо, ти… — имаше предизвикателство в гласа й. Баган я гледаше стреснат, все едно него беше уцелила, децата викаха щастливо, Търсен се обади:

— Тате, хайде, можеш ли я надмина!

Засмях се, метнах моето копие… Ех, не така красиво като Ветра, но и аз улучих далечно дърво, и моето копие се заби дълбоко, чак сцепи ствола, краят му потрепери.

Децата радостно извикаха:

— Тате, като истински юнак мяташ!

А Търсен:

— Какви татко и майка сме си намерили!

— Тате, мамо, научете ме да хвърлям като вас!