Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 50

Меда можеше да търчи цял ден, без да се умори, да измисля игри, да показва лица, да повива Търсен все едно бебенце мъничко, да го разнася нагоре-надолу, да му пее песни, да го храни със скакалци…

Търсен — същият, дето търчеше като Меда, ами и за всичко питаше, чудеше се, че и ум даваше. Добричък той…

Разбрах аз, веднага, още докато отивахме в нашата къща с Ветра, зарязах го на рабоша на живота си, че деца не можеш да обичаш много или малко. Не. Можеш само да ги обичаш повече от всичко на света. На това не можеш да се противиш, ако не го правиш, не ставаш за никой свят или небе! Стоиш си ръбест камък отвъд.

Чак сега разбрах какви страшни мисли ти минават непрекъснато през главата за всяко от тях! Не можеш да се отървеш от страх, че този ще падне, че тази ще се изгуби, че тревница или върколак ще отмъкнат мъничкия Търсен, какъвто е доверчив, любопитен и добричък… Разбрах повече за вуйчо Радота, за майка и татко… Видях аз, че и Ветра също като мене усеща… Не разбирахме от отглеждане на деца, но то си е било някъде в нас заровено, то не ни даваше за друго да мислим, ами за Баган, Тревна, Меда, Търсен само…

Настанихме се в къщичка край поточе близо до стените на града. Сутрин децата изкарваха кравите и биволиците на хълма с хубава паша — и той наблизо. Всичко имахме или добивахме: пшеница и масло, мед, мляко и вино, месо, риба, билки, платно, сечива. Дояхме, сирехме сирене, квасехме мляко, биехме масло, пълнехме черва, соляхме риба и гъби, ковяхме лемежи и вериги, щавехме кожи, плетяхме въжета и мрежи… Тревна и Меда продаваха и купуваха по тържищата. Радваха се и притихваха хората от унесената красота на Тревна, такава никой никога не беше виждал, чак сълзи им се показваха на някои, тя замисляше и нажалваше… Умираха за шегите-игрите на Меда, превиваха се от смях, подскачаше тя като на пружинки, чудеха се как ги измисля, „я, на леля медената питка, я да покажеш как чичо ти Венко си търси теглилките“ — и тя уж само рипаше и мяташе ръце разхвърляно, пък всички виждаха чичо Венко как се ядосва и върти като обран от разбойници…

Баган пасеше стадото, ловуваше, възмъжаваше. Рендосвахме заедно греди, дялахме цели трупи за мачти — мечтаех да си построим наш кораб. Пращах полека на капитана и оня малкия скопосник, те си знаеха работата.

Търсен — навсякъде, все да помогне, да услужи, пък да пита…

Милият, една вечер идва той от игра бос. „Защо бре, сине, вчера нови обуща ти турихме!“ Той:

„Ами едно момче беше босо и нещастно! Дадох му ги на него.“

„Е, сега пък ти си бос!“

„Да, ама съм бос и щастлив!“ — Ей такъв беше този мъник със сърце колкото планина, такъв си остана цял живот.

Вечер се намирахме заедно у дома, Ветра ни посрещаше на вратата, изправена в мечия кожух, вечеряхме, умирахме от смях на Меда, която ни показваше с лице и тяло съседите или хората от тържищата и храмовете пред стените: този така ходел, оня тъй гледал, пък на как пияният седлар се спънал — и ние всички мигом познавахме кои са… После Тревна, Меда и Търсенчо пееха, Баган им пригласяше на кавал. Пееха песни, дочути от градските площадчета за Радота и змея, как го той победил, как редом Ветра му помагала… Като стигнеха до Ветра, „па си се Ветра изстъпи, ситно му цвете показа“ — така пееха, че им се опъваха жилите на вратлетата. Обичаха я, та я обичаха! Как извадила тя китката с билки, как прогорила змея със змейско биле, как се той люлеел и залитал, как го вуйчо Радота ръгал-мушкал… Рипаха за огнена ръченица. На ръченица Тревна пък равна нямаше, никой не можеше да я надиграе!