Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 42

Исках да го питам защо позволиха зима на света, но Сварога се обърна да си ходи. Притъмня още, дигнаха се вълни, докато го чаках да видя дали няма да каже още нещо, писна изведнъж Вишна:

— Страшо!

Обърнах се, сега всички изкрещяхме — грамадна вълна застигна моя Страшко, обърна се, кипна върху него, оттегли се, остави го да лежи на брега…

Хукнахме към него, Вишна първа го прегърна, писна още по-страшно:

— Защо ми вземаш Страшо, повлекано мръсна! — и рухна връз него, мъничка да покрие на славния ми син снажното тяло… — Защо ми вземаш съня и живота, гадино омразна!

Мъка! Мъка! Порази ни като морско чудовище, скокнало от вълните… Двама с Друда коленичихме съсипани и остарели, безпомощни като изкълвани жаби… Ние от капка го пазим, тук вълна го хласна!

Ветра дигна копието, но кого да бори, Мора? Ето сцепи морето, зажвака към нас по лигавите водорасли Мора Лиховита, Мора Смъртовита, иде към наш Страшимир да му кълца живота с късия каменен нож. Разказвали са ни бабите за него, ето виждах го, тъкмо нагласен да скъси на моето дете есените! Богове, богове, кому ме оставихте, какво не ми взехте! Ей я тая с нечистото сипаничаво лице, гурелива-сополива иде да обезобрази живота ми, да заприлича на нейното тяло със спихнати ненки и криви крака…

Ритна Мора Смъртовита Вишна от тялото на детето ми, обкрачи го, клекна разкикерена също нагъзурчена курва, дигна каменния нож да го корми.

Изпищя на умряло Друда, билките й не хващаха, Ветра ръгна копието с лява ръка, върхът се скърши, замахнах аз, кривакът се сцепи…

Скокна като стягана пружина малката Вишна, ритна я и тя, кресна-писна:

— Режи, кълцай, корми — половината си живот му давам! Целият да му вземеш, моят остава, него не можеш взе! Моята съдба тука не свършва!

Мора се изправи бавно, посочи Вишна с ножа:

— Не ти е дошло времето, Вишно, право казваш, но дойде ли — жална ти майка, лошо ще умираш, ще молиш да умреш! — и се изсмя прегракнало, налилави поглед, изгледа ни всичките диво. — Право казва тоя бръмбазък, нито живот вземам, нито дарявам, чакам го да ми падне в ръцете като зряла круша.

— Нека ми така! — Вишна я заплю… — Нека ми така и отгоре!

— Силна ти е клетвата, срещу нея не вървя. Рядка жертва, мощна жертва, не съм я срещала от стари, смели времена. Добре! Знак да има за тази жертва и по тебе, и по него…

Щом каза това, ей ти го Страшимир се събужда, скоква, като човек, проспал нарочено време…

Хвърлихме се да го прегръщаме, целуваме, всички му говорим, той не разбира, гледа като изоран суяк…

Мора се оцъкли в него, но се стопи, морето се затвори, слънце изгря, корабът се яви, люшна се към нас, нашият човек, капитанът, слезе на брега, дойдоха и моряците. Оня вика:

— Какво сте се сепнали? Ще пътувате ли? Да не ви уплаши морето?

— Не ни е уплашило, сине, сега дълго няма какво да ни уплаши… Ще пътуваме, но първо ще празнуваме! Я хайде прати до града да вземат, каквото ще кажа, а ти ни закарай с лодката до кораба, да не пируваме в тая воня тука…

Скокна един цветко-петко, още дете, но, види се, отракан-очукан, запомни какво трябва, хукна.