Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 23

— Тебе ли те виждам всяка нощ насън, момичке? — Вишна мълчи. — Покажи ми лицето си, кажи ми името си!

Вишна вдигна глава, погледна го — нали любопитна сврака, не може да се сдържи:

— И ти ли ме виждаш насън, Страшко?

— Виждам те!

— Аз съм Вишна, всяка нощ те чувам аз как дишаш! Виждам: плуваме с кораб, като в дядовите приказки, надалече и от моите, и от твоите места…

— И аз това виждам, но не е ясно… Люлка виждам, като лодка… Люлеем се…

И тези двамцата като се хванаха за ръце, пък като се взряха-ококориха един в друг! Млъкнаха-онемяха — край! Той и моят Страшо е приказлив, кажи го, колкото тази червенокоска, дето тука намерих, но щом се съзряха, млъкнаха като риби! Гледаха се само и се държаха за ръце. Ха сега, да видиш ти! Може и да си говореха, но без глас. Биха си стояли, докато ги затрупа снегът над главите… Разбутах ги, качихме се с Вишна пак на коня с главите, Страшко припна край нас.

Прибрахме се в селото, Ветра ме чакаше. Като ни видя трима и разбра каква е работата, се засмя:

— Татко, аз да трепеш змейове те пратих, ти се върна сватовник! Ама хайде да е! Я какви са хубави двамата, ей, братко Страшко! Хайде, хайде!

Дойдоха, кажи, цялото село да им се радват, че дори и другите моми дойдоха, пък не мърмориха никак, ами и те се радваха.

— Застанахме с Ветра и с прастария дядо, едничък роднина на Вишна, пред тях и им казах:

— Пусто да опустеете, че в душите зло да не вършеете! Пусто да опустеете от болести и болки! Пусто да опустеете от чужди злоби, от врагове, от омаи! Пусто да опустеете от завистливо, от грозно, от куцо, от гърбаво, от сакато! Пусто да опустеете от клетви, от лоши погледи, от змийски зъб, от гласена отрова! Пусто да пустеете от магии, празни да празнеете! Догоре пълни да пълнеете с добро — за своя и божа радост — тъй до гроба да живеете!

Ветра каза:

— Перун да ви пази, Мора да ви не гази!

Старият дядо се надигна едвам, хвана Вишна за ръката:

— Вишне, мънинка ми вишничке червена, туй си ми ти една-едничка момичка, вейка самичка от дърво столовито — цяла гора гъста да оставиш след себе си, тя, като името ти, до Вишна Бога да стигне! Както си ме обичала-тъкмила, каквато грижа-любов си ми дарила, същото да ти отмерят всички по пътя! Ех, в каква хубава лодка сте! Ех, какви моря и свят порите!

И Вишна, като викна-ревна: „Дядо, дядо, дядо мой!“.

В това време отвън се размучаха крави, разбра се то, че и те харесват Страшо и обичат Вишна, не спряха, докато не изтича Вишна да ги прегърне, да се прости с тях. Накрая и моят кон Белур изцвили — чуден знак беше това…

* * *

Хайде, събрахме се, укротихме се, запразнихме се, разсмяхме се, разпяхме се, па макар и бедно, ядохме, пихме и се веселихме, по мустака ми тече, в устата ми не втече, а в сърцето ми пролази буболече… хайде, лягайте, дечица, вече!

Глава 12

Петима бог не чакат

Върнахме се по живо, по здраво през снега у дома. Застанахме пред прага, изчакахме Друда да отвори, да ни посрещне като свекърва-стопанка. Огънят два дни й светил на пребъден, всичко научила. Посрещна мълчаливата двойка, прегърна ги, продума им: