Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 12

В песента Перо изглеждаше огромен, несломим, нежен — безкраен. Мелодията се слягаше и спотайваше из ливадите, без да помръдне и тревичка. Душата ми се изпълни с тъга, болка, пропасти, зарници от далечно предстоящо лято.

Държах ръката на Друда, докато Пеещият чезнеше, стопен всред узрелите шипки. Какво ли ни чака двамата, ще опазя ли Перо? Така дочакахме есента, седнали край нашето оброчище, до старата ми каменна чутура. Тя топеше ранния сняг по себе си и край себе си…

* * *

Това бяха предзнаменованията и предчувствията на онези сезони, които отминаха, на онези, които щяха да се търкулнат към нас, да ги прекосим и изходим.

Глава 8

Кесия, свирка, огниво, лебеди

Бях щастлив с Друда, тя — щастлива с мен. Но сега двамата бяхме нещастни и объркани. Ето ни: аз седя пред нас, дялкам начумерено с ножа. Идва Друда, и тя отнесена и вяла, присяда на прага до мене.

— Какво майсториш? — попита, но не я много интересуваше.

— Пищялка от бъзовина. Може да помниш, хубави ги правя.

— Помня. Два дни вървях след тебе, омагьосана от проклетата ти свирка, като луда! Добре че настъпих трън, съвзех се, избавих се. Голямо дете си, Радота! Друга работа нямаш ли си?

— А кой шие кесии до никое време?

— Шия аз… — може и да помогне някой ден… — Друда се разплаква, аз се смрачавам още повече.

Такива рохки и вкиснати бяхме двамата.

Болката се беше притъпила, мъката ни ядеше като червей, защото ей това стана: ненадейно ято лебеди, посред бял ден се спусна, запляскаха с крила, загракаха и, докато се усетя, отмъкна детенцето ни Страшимир — Страшко. Налетяха като ястреби, грабнаха го. Ето какво се случи. След първия ужас се раздвижихме като сенки, изплакахме мъката си, вършехме ежедневните дела като слепци. Останахме без вътък.

Никой не знаеше защо лебедите отнесоха нашия Страшко, хей така, изведнъж, както вдигаше врява с другите момчетии и се млатеше с дървен меч.

Тогава видях жена, обзета от майчин бяс! Аз страдах, мъката ме пиеше, мятах се, готов да хукна, но Друда! Чак Перун и Влас се смутиха, дъбът ни орони листа и жълъди… от върхарите му се спуснаха надолу тъмни сенки…

— Детето ми! Страшо! Ела си при мен, мама! — и се тръшваше на земята без отговор в ледена тишина. Петте щуреца бяха замлъкнали, водата на извора едвам сълзеше. Оброчището линееше, билките вехнеха, кривакът ми съхнеше, животът ни глъхнеше, умирахме бавно.

Виковете й задушаваха рибите в реките, поваляха дървета в планините, отваряха пропасти.

Нямаше го нашия Страшко. Чаках знак да тръгна, приготвях се. Дялках свирки.

Скоро около луната видях ярък кръг, на върха на меча ми заигра пламъче. Знаците казваха да тръгвам подир полета на лебедите. Да ги открия, намеря, разбера, победя, да си взема детето, да върна разума на побеснялата Друда.