Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 57

След това той слезе още надолу и нямаше и миг за мислене. Въпреки размера си, товарният кораб оказа съпротивление и даде да се разбере, че не е доволен — дявол да го вземе! Форд сигурно е заповядал тази малка тупурдия в мига, в който се нагласяше времето. И при това положение интеграторите са имали голямо пространство на ниско налягане, което е било доста наблизо.

Отнякъде му крещеше контрольор по атмосферните условия. Той го изключи и насочи цялото си внимание към радара и призрачните образи в инфрачервения токоизправител, докато сравняваше техните данни с вътрешната следяща система. Корабът прелетя над една ивица земя, широка няколко мили — развалините на Окла-Орлиънс Роуд сити. Когато Лазар го видя за последен път, той гъмжеше от живот. Измежду всички механични чудовища, с които човешката раса се бе оборудвала, помисли си той, тези динозаври без проблем заемаха първото място.

След това мисълта му бе прекъсната от писък от контролното табло. Корабът беше открил буфера за кацане.

Той вкара кораба, угаси последния реактивен двигател, когато докосна Земята и натисна няколко копчета. Големите отвори за товара се разтвориха с трясък и вътре запръска дъжд.

Елеонор Джонсън се сгуши, полупреведена срещу бурята, и се опита да загърне по-плътно с палтото си бебето, което носеше в лявата си ръка. Когато бурята започна, бебето плачеше неспирно, опъвайки нервите й. Сега то бе утихнало, но това изглежда беше друга причина за притеснение.

Тя самата бе плакала, въпреки че се опита да не го показва. През всичките двадесет и седем години от живота си тя не бе виждала подобно време. То символизираше бурята, която бе преобърнала живота й, бе я помела от любимия й първи собствен дом, където имаше старомодна камина, блестящо от чистота сервизно помещение, термостат, който тя нагласяше на желаната температура, без да се съобразява с другите. Буря, която я бе отнесла между двама сурови полицаи, арестували я като нещастна психопатка, изоставили я след ужасни унижения тук сред студената, лепкава, червена кал на това Оклахомско поле.

Нима беше истина? Възможно ли бе това да е реалност? Или пък тя изобщо не беше родила бебето си и това бе един от странните сънища, които й се явяваха по време на бременността?

Но дъждът бе прекалено студен, гръмотевицата прекалено силна — не би могла никога да проспи подобен сън. Тогава това, което старшият попечител им бе казал, сигурно е вярно. Трябваше да е вярно. Тя бе видяла кораба със собствените си очи — ярка следа от газове, която оставяше на фона на черното небе. Тя не го виждаше повече, но струпалото се множество около нея бавно се придвижи напред. Сигурно е някъде пред нея. Тя бе накрая на тълпата. Щеше да е от последните, които ще се качат на борда.

Беше изключително важно да се качи на кораба. Старият Закър Барстоу им беше казал с гробовна сериозност какво ги очаква, ако не успееха да го сторят. Тя се довери на откровеността му. Въпреки това се чудеше как е възможно това да е вярно. Нима можеше някой да е толкова подъл, толкова ужасно подъл, за да иска да убие безобиден и беззащитен човек като нея и бебето й?