Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 46

Либи беше прав, замисли се той мрачно, когато говори за необходимостта от нов вид асоциации в паметта за дълголетниците. Той се надяваше, че момчето ще напредне в нужното изследване и ще има готов отговор преди Лазар да стигне дотам, че да брои на пръстите си. Той се спря върху идеята за няколко минути преди да се сети, че вероятността да види Либи отново бе почти нищожна.

Пощата пристигна и не съдържаше нищо важно. Той не беше изненадан. Не очакваше лични писма. Рекламните дипляни заминаха в шахтата за отпадъци. Прочете само едно — писмо от корпорация „Пан-Тера“, което съобщаваше, че неговият кораб „Ай Спай“ бе привършил с основния си ремонт и е бил преместен на летище-паркинг, готов да потегли веднага. Както беше наредено, корабните управляващи уреди не бяха докоснати — това удовлетворява ли капитана?

Той реши да се качи на кораба по-късно през деня и да се отправи към космоса. Всяко решение бе по-добро, отколкото да стои прикован на Земята и да признава, че е отегчен.

Уреждането на сметките и наемането на реактивен самолет му отнеха по-малко от двадесет минути. Той излетя и се отправи към Годард Фийлд, като използваше ниската височина, на която се осъществяваше местният трафик, за да избегне навлизането в контролираната зона. Съзнателно не избягваше полицията, защото нямаше основание да мисли, че ще търсят капитан Шефилд, това беше просто навик и щеше да го отведе скоро до Годард Фийлд.

И понеже имаше още доста дотам, докато летеше над Източен Канзас, реши да се приземи.

Избра за приземяване игрището на един малък град, където бе малко вероятно да нахокат полицай. Намери телефонна будка недалеч от центъра, но вътре се поколеба. Как му дойде на ум да се обади на главата на цялата Федерация и да се открие? Ако просто се обадеше в кулата „Новак“ и попиташе за управителя Форд, не само нямаше да бъде свързан с него, но обаждането му щеше да бъде прехвърлено в Отдела за обществена сигурност за нежелан разпит, което бе неизбежно, както плащането на данъци.

Добре, имаше само един начин да се избегне това и той бе следният: да се обади в Отдела за сигурност и някак си да се свърже с главния началник по видеотелефона, а след това щеше да импровизира.

— Отдел за обществена сигурност — отговори един глас — Коя служба, гражданино?

— Здравейте — започна той с въздържан глас. — Аз съм капитан Шефилд. Дайте ми шефа. — Той не говореше надменно, тонът му бе изпълнен с покорство.

Кратка тишина.

— За какво става въпрос, моля?

— Казах, че съм капитан Шефилд, — този път в гласа на Лазар прозвуча сдържано раздразнение.

Последва друга кратка пауза.

— Ще ви свържа с кабинета на заместник-шефа — изрече с колебание гласът.

Този път екранът се оживи.

— Да? — попита заместникът, гледайки го.

— Свържете ме с началника, бързо.

— За какво?

— За Бога, човече, свържете ме с началника! Аз съм капитан Шефилд!

Заместник-шефът трябва да бъде извинен за това, че го свързва. Той не беше спал и през последните 24 часа се бяха случили доста объркващи неща, които не бе в състояние да асимилира. Когато на екрана се появи главният началник, Лазар заговори пръв: