Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 45

Лазар го изключи. „Проклятие! — помисли си той. — Не се коси за неща, на които не можеш да помогнеш“. Разбира се, той самият очакваше да бъде арестуван, но засега бе успял да избяга. Това е. Неговото появяване нямаше да помогне на Фамилиите и освен това не им дължеше нищо, нищичко.

Както и да е, за тях беше по-добре всички да бъдат арестувани изведнъж и поставени под охрана. Ако бяха разкрити един по един, би могло да се случи какво ли не — линчуване, дори погроми. Лазар знаеше от горчив опит колко близки по сърце и душа бяха линчът и насилието у най-цивилизованите. Точно затова той беше посъветвал Зак да се махнат. А също и фактът, че Зак и управителят трябваше да съберат Фамилиите в една компактна група, за да има шанс за осъществяване на плана им. Те бяха добре и това не го засягаше.

Но той се чудеше как се справя Зак и какво би си помислил за изчезването му. А какво си мислеше Мери Спърлинг — сигурно е преживяла шок, когато се появи и вдигаше шум като полицай. Той би искал да се разбере с нея за това.

Не че имаше значение кой какво мисли. Те скоро щяха или да са на светлинни години разстояние оттук, или да са мъртви. Всичко е вече затворена книга.

Той се обърна към телефона и позвъни в пощата.

— Капитан Аарон Шефилд — съобщи той и даде пощенския си номер. — За последен път е регистриран в пощата „Годард Фийлд“. Бихте ли изпратили пощата ми до… — Той се наведе по-близо и прочете кода от пощенската кутия в апартамента.

— Разбира се — съгласи се служителят. — Веднага, капитане.

— Благодаря.

Щяха да са нужни няколко часа, помисли си той, докато пощата пристигне при него. Половин час по траекторията и още три пъти по толкова за други глупости. Можеше и да чака тук. Нямаше съмнение, че тези, които го търсеха, се бяха изгубили в далечината, но в Уокигън нямаше нищо, което той искаше. След като пощата пристигнеше, щеше да наеме самолет и да офейка към… Къде? Какво щеше да прави сега?

Той прехвърли няколко възможности в съзнанието си и достигна до голата истина, че нямаше нищо, което иска да прави, където и да е в Слънчевата система.

Това малко го уплаши. Веднъж беше чул и бе склонен да вярва, че загубата на интерес към живота бележи истинската повратна точка в битката между анаболизма и катаболизма — старостта. Той изведнъж започна да завижда на простосмъртните хора — поне можеха да досаждат на децата си. Синовната обич не беше обичайна сред членовете на Фамилиите. Това не беше отношение, което е възможно да се постигне за век или повече. И дружбата, с изключение на тази между членовете, беше считана за отминаващ и повърхностен проблем. Не съществуваше човек, когото Лазар искаше да види. Почакай малко… Кой беше този заселник на Венера? Онзи, който знаеше куп фолкпарчета и който беше тъй смешен, когато се напие? Щеше да го потърси. Пътуването щеше да е приятно и щеше да се забавлява толкова, колкото не харесваше самата Венера.

Тогава си припомни, изпитвайки вледеняващо чувство, че не беше виждал този човек от много време. Във всеки случай той със сигурност беше мъртъв сега.