Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 43

— По твоя фланг. Тунелът Стоуни Айлънд и през отдушниците им. — Лазар се надяваше, че истинското ченге няма да знае, че не съществуваше тунел Стоуни Айлънд.

— Имаш ли цигара?

— Хм. Сега не е време за цигари.

— Глупости — каза Лазар. — Моят легат е на миля оттук.

— Може би — отвърна полицаят, — но моят е точно зад нас.

— И какво от това? Добре, остави — и без това искам нещо да му кажа — Лазар понечи да тръгне, но полицаят не се отдръпна от пътя му. Той гледаше с любопитство шотландската поличка Лазар я беше обърнал наопаки и синият хастар представляваше добра имитация на полицейска униформа, ако човек не се вгледаше отблизо.

— От кое управление каза, че си? — запита полицаят.

— От това — отговори Лазар и нанесе бърз удар под гръдната кост на мъжа. Треньорът на Лазар по кеч му беше обяснил, че ударът в слънчевия сплит бе по-трудно да се избегне, отколкото удар в челюст. Треньорът бе мъртъв от времето на транспортната стачка през 1966 г., но уменията му продължаваха да живеят.

Лазар се почувства повече като ченге, облечен в подходяща униформа и патрондаш с паралитични бомби, преметнат през лявата му ръка. Освен това шотландската поличка на полицая му стоеше по-добре. Външният коридор вдясно, който водеше до Убежището, беше задънен. Той пое наляво поради липсата друга алтернатива, въпреки че знаеше, че ще се натъкне на легата на своя „благодетел“, който беше в безсъзнание. Коридорът свършваше в един салон, който бе препълнен с членове, заобиколени от група полицаи. Лазар пренебрегна близките си и потърси измъчения офицер, който отговаряше за случая.

— Сър — каза той, отдавайки елегантно чест. — Отзад има нещо като болница. Ще са ви нужни 50–60 носилки.

— Не ме притеснявай! Кажи на легата си. Ние имаме достатъчно работа. — Лазар почти не отговори. Той бе уловил погледа на Мери Спърлинг сред тълпата. Тя го погледна втренчено и извърна очи.

Лазар се опомни и отговори:

— Не мога да му кажа, сър, не е на разположение.

— Добре, излез навън и кажи на отряда за бърза помощ.

— Да, сър. — Той тръгна самодоволно, с палци, пъхнати в колана на поличката си. Бе изминал доста път по коридора, водещ до тунела, който обслужваше изхода Уокигън, когато чу викове зад себе си. Двама полицаи бягаха, за да го настигнат.

Лазар спря под свода, водещ към тунела, и ги изчака.

— Какъв е проблемът — попита той спокойно, когато те го приближиха.

— Легатът… — започна единият. Той не продължи, защото една паралитична бомба издрънча и гръмна в краката му. Радиацията не бе успяла да заличи изненадата от лицето му, когато неговият приятел се просна върху му.

Лазар почака зад едното рамо на арката, преброи до 15 и прибави още 2, за да бъде сигурен, че парализиращият ефект е отминал. Той се бе справил по-добре, отколкото очакваше. Не беше успял да се скрие достатъчно бързо и лявото му стъпало беше изтръпнало от радиацията.

След това направи проверка. Двамата бяха в безсъзнание, друг никой не се виждаше наоколо. Качи се на конвейера. Вероятно не го търсеха с истинската му самоличност, вероятно никой не беше го издал. Но той реши да не губи време, за да разбере дали това е така. Едно нещо, в което бе дяволски сигурен, е това, че ако някой го изпее, нямаше да е Мери Спърлинг.