Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 33

— Почакай — каза му Лазар — Къде е Анди Либи?

— Тук — отговори Либи, изправяйки се.

— Ела тук отпред, Анди. Ти имаше ли нещо общо с проектирането на новия кораб „Центавър“?

— Не. Нито с този, нито с предния.

Лазар се обърна към множеството хора:

— Това обяснява всичко. Ако в построяването на този кораб не е участвал Анди, то тогава той не е толкова бърз, колкото би могъл да е. Анди, по-добре се заемай с този проблем, синко. Трябва ни бързо разрешение на проблема.

— Но Лазар, не бива да допускаш, че…

— Не съществуват ли теоретични възможности?

— Е, знаеш, че съществуват, но…

— Тогава накарай този морков върху раменете ти да се заеме с това.

— Е…, добре. — Либи стана червен като косата си.

— Един момент, Лазар. — Беше Закър Барстоу. — Това предложение ми харесва и мисля, че трябва да го обсъдим нашироко, а не да се плашим от неодобрението на брат Бертрам. Дори ако брат Либи не успее да намери по-добър начин за задвижване, а и честно казано, не мисля, че ще успее, макар да имам слаба представа от механика. Дори и така, не бих позволил да ме заплашва време от един век. Като използваме дълбокото приспиване и управляваме кораба на смени, повечето от нас ще могат да осъществят един полет. Има…

— Какво те кара да мислиш — попита Бертрам Харди — че те ще ни позволят да се качим на кораба изобщо?

— Берт — каза Лазар студено — обръщай се към председателя, когато искаш да изкажеш мнението си. Ти дори не си делегат на Фамилия. Последно предупреждение!

— Както казвах — продължи Барстоу — съществува удобство в това дълголетниците да изследват звездите. Някой мистик би го нарекъл наше истинско призвание — Той се замисли. — Що се отнася до кораба, който Лазар спомена, вероятно няма да ни разрешат да го получим, но Фамилиите са богати. Ако се нуждаем от космически кораб или кораби, можем да ги построим, можем да платим за тях. Аз мисля, че е по-добре да се надяваме, че ще ни позволят да направим това, тъй като може да се окаже, че не съществува друг начин за излизане от ситуацията, в която сме, който да не включва собственото ни унищожение.

Барстоу изрече последните думи меко и бавно, с голяма тъга. Те прорязаха присъстващите като влажен студ. За повечето от тях проблемът бе тъй нов, че все още им се струваше нереален. Никой не бе изрекъл гласно възможната последица от невъзможността да се намери разрешение, което да удовлетворява мнозинството от хора с кратък живот. Старшият попечител, който говореше спокойно за страха си, че Фамилиите могат да бъдат унищожени, преследвани и убити, разбуди у всеки един призрака, когото не бяха споменавали никога.