Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 115

— Лазар Лонг — дочу се друг глас.

— Да — отвърна Лазар. — Ти там, продължавай.

— Твърде стар съм, за да предприемам такива дълги преходи от звезда до звезда и още по-стар, за да се боря, след като това пътуване свърши. Каквото и да направят останалите, аз няма да ходя никъде.

— В такъв случай — каза Лазар, — няма нужда да обсъждаме, нали?

— Аз имам правото да говоря.

— Добре, вече говори. А сега дай възможност на някой друг.

Слънцето залезе и звездите изгряха, но разговорите все още продължаваха Лазар знаеше, че те никога нямаше да спрат, освен ако не се заемеше да ги прекрати.

— Добре — извика той, пренебрегвайки онези, които все още искаха да се изкажат. — Вероятно ще трябва да отнесем проблема към съветите на Фамилиите, но нека направим пробно гласуване, за да видим какво е положението. Всеки, който иска да се върне на Земята, да се отдръпне вдясно от мен. Всеки, който иска да остане тук, да се отдръпне вляво от мен. Всички, които искат да търсят друга планета, да се съберат пред мен. — Той се отдръпна и каза на техника, отговарящ за озвучаването: — Пусни им някаква музика, за да не се бавят много.

Техникът кимна с глава и носталгичните звуци на „Тъжен валс“ се понесоха над брега. След него последва „Зелените хълмове на Земята“. Закър Барстоу се обърна към Лазар:

— Ти ли избра тази музика?

— Аз? — Лазар отговори с невъзмутим, невинен глас. — Зак, знаеш, че не съм музикален.

Дори на фона на музиката разделянето отне много време. Последните акорди на безсмъртната Пета симфония отшумяха доста преди хората най-после да се групират в три части.

Вляво се беше събрала около една десета от цялото множество, показвайки по този начин намерението си да останат. Сред тях бяха най-вече старите и уморените, чиито гемии бяха потънали. Заедно с тях имаше няколко младоци, които никога не бяха виждали Земята, плюс незначителен брой представители на различна възраст.

В центъра стоеше много малка група, не повече от триста души, повечето мъже и няколко по-млади жени, които по този начин даваха гласа си за търсенето на нови пространства.

Но голямата маса бе вдясно от Лазар. Той ги погледна и долови ново оживление върху лицата им. Това повдигна духа му, тъй като той се страхуваше ужасно много, че е едва ли не самичък в желанието си да замине.

Той отново отмести поглед върху малката група, която бе най-близо до него.

— Изглежда, че мнозинството е срещу вас — каза им той, без да повишава глас. — Но няма значение, винаги има следващ ден.

Той зачака.

Групата в средата бавно започна да се разпръсква. Те се отместваха един по един или в групи от по двама-трима. Много малко се отделиха, за да се присъединят към тези, които оставаха. Повечето се преместиха в групата вдясно.

Когато второто разделяне приключи, Лазар заговори на по-малката група вляво:

— Добре — каза той изключително внимателно. — Вие… вие стари приятели, можете да се върнете на поляните и да си поспите добре. Останалите имаме планове за обсъждане.

Тогава Лазар даде думата на Либи, за да обясни на мнозинството, че пътуването към дома не може да бъде тъй изнурително, както полета от Земята, нито дори тъй досадно, както втория преход. Либи приписа по-големите заслуги на когото трябваше, а именно на Малките хора. Те му бяха помогнали да се справи с най-големите си трудности, свързани със скоростта и прехвърлянето на скоростта на светлината. Ако Малките хора знаеха за какво говорят, а Либи бе сигурен в това, явно нямаше да има ограничения на това, което той реши да нарича „параускорение“ — „пара“, защото подобно на устройството на Либи за светлинно налягане, то действаше върху цялата маса еднакво и не можеше да се усеща от сетивата повече, отколкото се усещаше гравитацията; „пара“ също, защото корабът нямаше да мине през, а по-скоро покрай нормалното пространство. Това не е толкова въпрос на управление на кораба, колкото избор на подходящо ниво на възможност в хиперравнина с вероятно…