Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 101

Очите му се плъзнаха надолу.

— Какво ще кажеш за това? „Защото за него това, което е валидно за всяко живо същество, е надеждата…“ — О-о, и това не е много весело. Да опитаме с това: „Изгони тъгата от душата си, изчисти плътта си от злото, защото детството и младостта са суета“ Това повече ми допада. Вече не съм млад, за да се претоварвам допълнително.

— А аз съм.

— Мери, какво те притеснява? Заварвам те седнала тук да четеш най-потискащата глава от Библията, в която се говори единствено за смърт и погребения. Защо?

Тя закри очите си с ръка.

— Лазар, остарявам вече. За какво ми остава да мисля?

— Ти ли? Та ти си свежа като цвете!

Тя го погледна. Беше сигурна, че я лъже. В огледалото тя виждаше побеляващата коса, отпуснатата кожа, чувстваше старостта и в костите си. И все пак Лазар бе по-възрастен от нея. А от това, което бе научила по биология през годините, когато помагаше в изследванията на дълголетието, той не би трябвало да живее до такава възраст. Когато се бе родил, програмата бе стигнала само до третото поколение, което бе твърде недостатъчно, за да се отстранят елементите с най-кратък живот — освен чрез някоя невероятна възможност за смесване на гени.

Но ето го, изправен там.

— Лазар — попита тя, — колко дълго мислиш, че ще живееш?

— Аз ли? Това е странен въпрос. Спомням си веднъж попитах един човек същото за мен самия, не за него. Чувала ли си някога за доктор Хюго Пинеро?

— Пинеро… Пинеро… О, да! Пинеро, шарлатанинът.

— Мери, той не беше шарлатанин. Той можеше да се справя. Сериозно. Той можеше съвсем точно да определя кога ще умре човек.

— Но… Продължавай. Какво ти каза той?

— Почакай малко. Искам да повярваш, че той не беше мошеник. Предсказанията му се оказваха верни и ако не беше умрял, животозастрахователните компании биха фалирали. Това бе преди да се родиш, но аз бях там и знам добре. Както и да е, Пинеро разчете данните ми и като че ли се притесни. После ги разгледа отново и след това ми върна парите.

— Какво каза?

— Не можах да изкопча нито думичка от него. Той ме погледна, погледна машината си и просто се намръщи и млъкна. Така че не мога да отговоря на въпроса ти точно.

— Но какво все пак мислиш за това, Лазар? Едва ли очакваш да живееш вечно?

— Мери — каза той нежно. — Не правя планове за смъртта. Изобщо не мисля за това.

Настъпи тишина.

— Лазар, не искам да умирам. Но каква е целта на нашето дълголетие? С натрупването на годините ние не ставаме по-мъдри. Може би просто продължаваме да живеем безцелно, след като времето ни е изтекло? Мотаем се в детската градина, когато би трябвало вече да не сме там? Трябва ли да умираме и да се раждаме отново?

— Не знам — рече Лазар, — а и няма начин, по който да открия отговора и проклет да съм, ако намирам смисъл в това да се притеснявам за тези неща. Смятам да живея, докато мога и да науча колкото мога. Може би мъдростта и осъзнаването са запазени за едно следващо съществуване и вероятно те изобщо не са предназначени за нас. Както и да е, това, че съм жив, ме задоволява и радва Мери, скъпа моя, остави ги тези неща! Не си струва.