Читать «Декоратор (Специални поръчения — 2)» онлайн - страница 34

Колежкият съветник затвори вратата на кабинета, седна на пода със скръстени крака и се опита да не мисли за нищо. Нищо да не вижда, нищо да не чува. Да се залюлее на вълните на Пустотата, откъдето, както му се беше случвало и друг път, отначало едва чуто, после все по-ясно и накрая оглушително ще екне звукът на истината.

Мина време. После спря. После времето изобщо изчезна. Вътре в него нагоре от стомаха започна бавно да се надига прохладно умиротворение, пред очите му падна златиста мъгла, но изведнъж огромният салонен часовник, изправен в ъгъла на стаята, изхриптя и удари оглушително: бом-бом-бом-бом-бом!

Фандорин дойде на себе си. Пет ли е вече? Погледна джобния си часовник, защото на салонния нямаше голямо доверие — и наистина се оказа, че избързва с двайсет минути.

Второто потъване в медитацията се оказа по-трудно. Ераст Петрович си спомни, че в пет трябваше да участва в благотворително състезание на Московския клуб на велосипедистите любители за бедните вдовици и сираци на лица от военното ведомство. В Манежа щяха да се съревновават най-изявените московски спортисти, а също така и велосипедните тимове на Гренадирския корпус. Колежкият съветник имаше голям шанс пак както миналата година да спечели първа награда.

Уви, сега не му е до състезания.

Ераст Петрович пропъди неуместните мисли и се загледа в бледолилавите шарки на тапетите. Сега пак ще се сгъсти мъглата, нарисуваните ириси ще полюшнат листа, ще изпълнят кабинета с аромата си и ще дойде сатори.

Нещо му пречеше. Сякаш вятър някъде отляво отвяваше мъглата. Там на писалището беше лачената кутийка с отрязаното ухо. То не му даваше мира.

Ераст Петрович още от дете не понасяше вида на осакатена човешка плът. И макар доста да бе поживял на този свят и уж да се беше нагледал вече на какви ли не ужаси, и във войни да беше участвал, но така и не се научи равнодушно да гледа какво извършват човеците със себеподобните си.

Ясно, че днес ирисите от тапетите няма да заблагоухаят. Фандорин въздъхна тежко. Щом не може да пробуди интуицията си, ще трябва да разчита на разума.

Седна до писалището, взе лупата.

Започна от опаковката. Най-обикновена амбалажна хартия, в такава се завива какво ли не. Нищо насочващо.

Сега надписът. Почеркът е едър, накъсан, с небрежни завършеци на буквите. Като се вгледаш, личат ситни пръски мастило — от твърде силен натиск. Сигурно е писано от мъж в разцвета на силите. Може би неуравновесен или в нетрезво състояние. Не е изключено и да е жена, склонна към афекти и истерия. В този смисъл са интересни заврънкулките на „о“-тата и кокетната опашчица на главното „Ф“.

По-важното с обаче, че в училищните уроци по краснопис не се учи такова писане. Значи става дума или за домашно образование, което е по-типично за лицата от женски пол, или просто за липса на обичайно образование. Но няма правописни грешки. Така или иначе, надписът дава храна за размисъл.

Нататък — кадифената кутийка. В такива се продават скъпи бутонели или брошки. Вътре знак: „А. Кузнецов, «Камергерски проезд»“. Нищо определено. Голям бижутерски магазин, един от най-известните в Москва. Може да се провери, естествено, но надали ще има смисъл — кой знае по колко такива кутийки продават дневно.