Читать «Декоратор (Специални поръчения — 2)» онлайн - страница 14

Анисий трепна:

— Какви ровове?

— К’ви ли? Не ви ли рече господин дохтурът? Яла да видиш — и поведе Анисий към отдалечения край на гробището, показа му дълга яма, отгоре само леко засипана с пръст. — Тоз е априлски. Сега го почнаме. Е там е мартенският, вече е зарит — посочи продълговато хълмче. — Там е февруарският, по-натам — януарският. А отпреди туй не знам, щот още ме е нямало. Тук съм от Богоявление — га си дойдох от поклонение в Оптина обител. По-напреж от мен е имало тук един Кузма. Не го познавам. Този Кузма запразнил на Рождество Христово, ударил някоя и друга бутилка, та се изтърсил в незарит гроб и си строшил главата. Ей такваз смърт му пратил Господ. Щом пазиш гробовете, рабе Божий, в гроб си намери смъртта. Обича Той, Господ Бог, такива шегички да си прави с нашего брата гробарите. Нали сме Му като вардияни. Нашият гробар Тишка например…

— Ама много ли безименни закопавате в ровове? — прекъсна го Анисий, отведнъж забравил и мокрите обуща, и студа.

— Бая. Само миналия месец къде дузина бяха, ако не и повече. Човек без име е като псе без нашийник. И в кожодерница да го фърлиш — никой не го е грижа. Който е остал без име, направо все едно не е човек.

— А виждали ли сте сред безименните да има здравата клани?

Пазачът тъжно изкриви лице:

— Че кой ще ти ги гледа горките? Пак добре, ако псалтът от „Йоан Воин“ им издудне някоя молитва, а понякога и аз, грешникът, им опея „Вечная памят“. Ой, хора, хора…

На ти сега следовател по тежките престъпления, на ти обстоен човек, със злорадство си помисли Анисий. Да изпусне толкова важен факт.

Той махна с ръка на пазача: ще прощаваш, чиче, имам работа. И се затича към сградата.

— Хайде, момчета — извика отдалеч. — Още работа ни чака! Взимайте кирките, лопатите и идвайте всички!

Скочи само младият Линков. Старши стражарят Приблудко остана да седи, а ветераните направо му обърнаха гръб. Бяха се уморили от непривичната и несвойствена работа, пък и този не им е началник, а и такъв младок. Но Тюлпанов вече се чувстваше въвлечен в работата и ги накара да се размърдат.

Имало и защо, както се оказа.

Много късно вечерта, а може да се каже и през нощта, защото беше към полунощ, Тюлпанов седеше у шефа на „Малая Никитская“ (прекрасна пристройка, шест стайчета с холандски кахлени камини, с електрическо осветление, с телефон), вечеряше и се загряваше с грог.

Грогът беше по-особен — от японско саке, червено вино и сушени сливи, направен по рецепта на човека от Изтока Масахиро Сибата, накратко — Маса, Фандориновия лакей. Впрочем с поведението и приказките си японецът изобщо не приличаше на лакей. Държеше се нормално с Ераст Петрович, да не говорим за Анисий, когото изобщо не възприемаше като важна особа. По линия на физическите упражнения дори му беше строг учител и Тюлпанов понасяше от него доста хули, издевателства и даже тупаници, маскирани като обучение по японски побоища. Колкото и да хитруваше, колкото и да се скатаваше от омразния погански майсторлък, но с шефа на глава не можеше да се излезе. Ераст Петрович му беше наредил да овладее жиу-жицу — значи трябва да го овладее, ако ще да се разчекне! Обаче никак не го биваше в спорта и наистина само дето се разчекваше.