Читать «Декоратор (Специални поръчения — 2)» онлайн - страница 12
Борис Акунин
Прокурорът кимна:
— Ще наредя. Имайте грижата, Леонтий Андреевич — и почтително се осведоми: — Ще присъствате ли, Ераст Петрович? За предпочитане е и вашето участие.
Ижицин ги погледна жлъчно — участието на колежкия съветник не му се виждаше за предпочитане.
А Фандорин изведнъж пребледня — той си спомни сутрешното срамно прималяване. След кратка вътрешна борба се предаде:
— Ще пратя моя асистент Тюлпанов да п-помага на Леонтий Андреевич. Смятам, че това ще е достатъчно.
Приключиха с тежката работа чак след осем вечерта на запалени факли.
От мастиленото небе покапа студен досаден дъжд. Гробищният пейзаж, бездруго унил, стана толкова потискащ, че на човек му идеше да падне по очи в някой от разкопаните гробове и да се зарие в майката земя, само и само да не вижда тези мръсни локви, разкаляни насипи, съборени кръстове.
Ижицин ръководеше. Шестима копаеха: двамата сутрешни стражари, оставени към дознанието, за да не се разширява кръгът на посветените в случая, двама ветерани жандармеристи и двама божедомски гробари, без които все едно нямаше да се оправят. Отначало изриваха мократа пръст с лопати, а после хванаха и кирките, за да разкъртят замръзналата земя. Гробищният пазач им посочи къде да копаят.
Според списъка от януари насам през текущата 1889 година в полицейската морга били докарани 14 женски трупа с „прободно-порезни“ рани. Сега изваждаха покойните от сиромашките им гробове и ги мъкнеха обратно в моргата, където ги оглеждаха доктор Захаров и асистентът му Грумов, млад мъж с охтичав вид, с козя брадичка, която му стоеше като залепена и съвсем подхождаше на безцветния му блеещ гласец.
Анисий Тюлпанов надникна веднъж вътре и реши повече да не се пробва — по-добре да зъзне на вятъра под ръмящия априлски дъжд. Но след час-два, премръзнал и мокър, а и с доста вцепенени сетива, той отново влезе в помещението за аутопсии и седна на пейка в ъгъла. Там го откри пазачът Пахоменко, съжали го и го отведе в къщурката си да пият чай.
Пазачът излезе много благ чичин. Лицето му добродушно, гладко обръснато, детските му очи пръскат към слепоочията весели бръчици. Говореше с хубав народен език, да ти е драго да го слушаш, само дето начесто вмъкваше украински думички.
— Да работиш на гробище се искат мазоли на сърцето — бавно заговори Пахоменко и погледна жалостиво падналия духом Тюлпанов. — Че кой няма да се нажали всеки ден да вижда края си: гледай, рабе Божи, тъй и ти ще згниеш. Но милосерд е Господ, дава на копача мазоли на ръцете, че да не си изжули месото до костта, а когото е натоварил с чловешките скърби, нему дава мазол на сърцето. Да не се изжули. Обвиква се, пане. Отначало и аз бях млад-зелен като тиква, ама дода тука, пия чай с хлебец. Нищо, обвикнах. Яж, момко, яж…
Анисий поседя с Пахоменко, който много бе обикалял и много нещо бе видял на този свят, послуша протяжния му разказ за поклонения по светите места, за добри и лоши люде, и душата му сякаш се постопли, волята му укрепна. Сега можеше да се върне при черните ями, дъсчените ковчези, сивите савани.