Читать «Двойният мъртвец» онлайн - страница 110

Точно в този момент чу, макар и приглушени от разстоянието, почти едновременни пистолетни изстрели, картечни откоси и ядосани гласове. Не се разбираше кой какво говори. Какво да прави? Да изчака ли там, или да се притече на помощ на своите? Горе ожесточената престрелка продължаваше и, изглежда, все повече се приближаваше. Изведнъж много силна светлина обля стълбището, хангара и вътрешността на пещерата. Някой се опитваше да избяга. Чу отчетливо припрените му стъпки по стълбището. Набързо комисарят излезе изпод арката и застана до нея, опрян до стената. Миг след това се появи един задъхан мъж и направи нещо като скок, наподобяващ този на мишка, която излиза от канализацията.

— Не мърдай! Полиция! — извика Монталбано, правейки крачка напред.

Мъжът не спря, едва-едва се обърна, повдигна дясната си ръка, въоръжена с голям пистолет, и стреля почти слепешката някъде зад себе си. Комисарят усети жестока болка в лявото си рамо, толкова силна, че цялата горна част на тялото му се завъртя наляво. Стъпалата и краката му обаче не, останаха на място като заковани в земята. Мъжът беше стигнал до вратата на хангара, когато първият и единствен куршум, изстрелян от Монталбано по него, го уцели право в средата между плешките. Той замръзна на мястото си, разпери ръце, изпусна пистолета и падна ничком. Комисарят флегматично, защото не можеше да върви по-бързо, се приближи до него и с върха на ботуша си го обърна.

Джамил Зарзис изглеждаше сякаш му се усмихва с беззъбата си уста.

Веднъж някакъв човек го беше попитал дали му се е случвало да се чувства доволен, след като е убил някого. А той му беше отговорил отрицателно. Дори и този път не изпитваше удоволствие, но удовлетворение — да. „Удовлетворение“ беше правилната дума.

Бавно се свлече на колене, краката му сякаш бяха от извара, имаше голямо желание да поспи. Кръвта излизаше като водоскок от раната в рамото му и мокреше фланелата му. Изглежда, куршумът беше направил голям отвор.

— Комисарю! Боже мой, комисарю! Ще се обадя за линейка!

Държеше очите си затворени, но разпозна Фацио по гласа.

— Никаква линейка. Защо се забавихте толкова?

— Изчакахме да вкарат децата в една стая, така можехме да действаме по-спокойно.

— Колко са?

— Седем дечица. Все едно се намираме в детска градина. Всичките са невредими. Един от двамата мъже убихме, другият се предаде. По третия стреляхте вие. Сметката излиза. А сега може ли да се обадя на някого, който да дойде да ми помогне?

* * *

Върна се в съзнание, когато вече седеше на задната седалка на някаква кола, шофирана от Гало. Фацио беше до него и го придържаше, тъй като пътят беше осеян с дупки и автомобилът доста друсаше. Бяха свалили фланелата му и му бяха направили временна превръзка. Не чувстваше болка от раната, може би тя щеше да дойде по-късно. Опита се да заговори, но не успя от първия път, защото устата му беше пресъхнала.

— Днес… в Пунта Раизи… на обяд… пристига Ливия.

— Не се безпокойте — каза Фацио. — Със сигурност някой от нас ще отиде да я вземе.