Читать «Двойникът на нинджата (Част I)» онлайн - страница 132

— Исусе! — сподавено извика Майло. — Не убивай вестоносеца само защото новините са неприятни! Знаеш, че аз съм само посредник, за Бога! Никога не съм бил в бизнеса с наркотици и изобщо не съм се докосвал до шибаната ти стока! — гласът му прекъсна, задавен от страх. — Кълна ти се, Гадняр!

Чезаре се овладя с цената на огромни усилия, въздъхна и се извърна към Веспър. Тя кимна, за да му покаже, че вярва на Майло. Почувства се някак разочарован. Много му се искаше да накаже измамника веднага, още тук — Веспър ясно усети това.

— Окей — дрезгаво промърмори той и отмести дулото от шията на лейтенанта. Слабичкият мъж се потеше обилно, краката му се подгъваха. Даваше си ясна сметка, че живее втори живот.

— Някой се опитва да ме будалка, Майло — изръмжа Чезаре и свали пистолета на нивото на кръста си. — Я дай да си направим сметките… За утре през нощта е уредена нова доставка, нали?

Майло безмълвно кимна с глава.

— Хубаво, тогава ще се оправим…

Майло най-сетне започна да диша отново.

— Кво ще кажеш, ако изхвърля тоя боклук в океана? — попита той. — Нека шибаните акули се задавят с него!

— Затваря си плювалника! — сряза го Чезаре. — Кой ти е дал, право да разсъждаваш? — ръката му се стрелна към торбичката трева. — Залепяш я и я връщаш обратно. Утре вечер да бъде сред новата стока. Аз ще дойда с теб!

— Ти си шефът, но…

— Изчезвай! — изрева Гадняра и Майло побърза да се подчини.

Веспър изчака да останат сами, обърна се и заби пламтящ поглед в лицето на Чезаре:

— Каква постановка! Така ли трябваше да ме изпиташ?

— Не можеш да ми се сърдиш — сви рамене Чезаре. — Една мадама ми пада в скута направо от небето, при това мадама със страхотни качества… Няма начин да не си задам някой и друг въпрос… Други проблеми имаш ли?

— Не, нямам.

— Хубаво… Все пак отчитам жеста ти… Не всеки може да различи арсеник, смесен с кокаин… — Вдигна капака на туристическата хладилна чанта, натъпкана догоре с храна и ледено шампанско. — Хайде да ядем. Направо умирам от глад!

Над Токио беше легнало отровно розово-зеленикаво сияние. Но тук, сред модерната бетонна черупка на Карасумори Джинджа, светлината идваше от старите фенери, запалени пред шинтоисткия храм. Тесните улички около него бяха такива, каквито са били през XIX век, далеч преди началото на икономическото чудо, променило из основи града.

— Япония няма политически лидер — каза Микио Оками. — Прилича на кораб без капитан, който е лашкан от огромните вълни на икономическия хаос… Но природата не търпи вакуум, нещата скоро ще се променят…

— Нали сам каза, че липсват солидни кандидатури за премиерския пост? — напомни му Никълъс.

— Така беше до вчера — кимна Микио Оками и напусна кръга светлина под лампата. — Но днес следобед беше решено да се издигне кандидатурата на Канзай Митцуи…

— Не го познавам.

— Нищо чудно, името му е известно на ограничен кръг от политици. Опасен тип, един от малцината, които твърдят, че касапницата в Нанкин е пълна измислица… — Оками имаше предвид едно от най-тежките престъпления на японския милитаризъм по време на Втората световна война. През 1937 г. японската армия нахлува в Нанкин и предприема масово клане. Избити са стотици хиляди китайци, над двадесет хиляди жени са изнасилени, а след това градът е опожарен… Единадесет години по-късно главнокомандващият на тази армия е осъден на смърт от военен трибунал.