Читать «Двойни игри» онлайн - страница 58

Поне това би трябвало да знае, въздъхна в себе си той.

Едрата жена го погледна смаяно, сякаш беше превъртял, след което се впусна в поредния дълъг диалог със съпругата на Халид. Това продължи около три минути, след което вдовицата се разплака.

— Каза „не“ — преведе дебеланата.

Безнадеждна работа, въздъхна Демарко. Нямаше представа какво толкова си казаха тези жени, но отговорите бяха дразнещо лаконични. Промърмори, че няма повече въпроси, и се надигна. В същия момент мисис Халид се извърна към него и каза нещо.

— Иска да знае какво ги очаква оттук нататък — преведе онази с халата. — Ще ги върнат ли в Африка?

— Съжалявам, но нямам никаква представа — отвърна Демарко. После, осъзнал, че това само ще увеличи притесненията на домакинята, побърза да добави: — Но ако тя не е замесена в престъплението, няма за какво да се притеснява.

— Глупости! — отсече дебеланата на чист английски без никакъв акцент.

След краткия и безплоден разговор с мисис Халид Демарко разполагаше с пет часа до обратния полет за Вашингтон. Реши да ги запълни с кратка среща с Орин Блънт — въздушния шериф, който беше застрелял Юсеф Халид в самолета.

Вестниците бяха единодушни, че преди стрелбата този човек не е имал никакъв контакт с Халид, но въпреки това Демарко искаше да размени няколко думи с него. Интересуваха го миговете преди опита за отвличане. Блънт може би щеше да си спомни нещо, което не бе споменато във вестниците. Освен това, незнайно защо, Демарко искаше да надникне в очите на този човек.

До момента той не знаеше почти нищо за въздушните охранители. За съществуването им беше научил от някакво телевизионно предаване, май беше „60 минути“. Първоначално те били служители на Федералното управление на авиацията (ФУА) към Министерството на транспорта, но след създаването на Министерството на вътрешната сигурност преминали към Управлението за транспортна сигурност (УТС). Демарко беше чувал, че кандидатите за тази длъжност трябва да са добри стрелци, способни да елиминират похитителя сред множество хора, затворени в тясно пространство на десет хиляди метра височина.

Местоработата на Блънт беше в околностите на летище „Джей Еф Кей“. Демарко взе такси дотам и след кратко лутане откри офиса, където трима мъже оживено обсъждаха качествата на нюйоркските „Джайънтс“. Двама бели и един чернокож, които не впечатляваха с физическите си данни. Тримата бяха средни на ръст и с нормално тегло, без биещи на очи мускули, но и без да са кльощави, нито дебели. Ако човек ги срещнеше в бизнес салона на обикновен самолет, най-вероятно щеше да ги вземе за уморени търговски пътници.

Демарко им показа служебната си карта и обясни, че работи като юрист за Конгреса на САЩ. Дори да бяха впечатлени, въздушните охранители не го показаха. В отговор на въпроса му за Блънт обясниха, че колегата им е в служебен отпуск. В това имаше логика. Нормално бе, докато се водеше следствието, шефовете да освободят временно служителя, който е използвал оръжие срещу похитител. Демарко не сподели тези мисли с тримата мъже, защото беше ясно, че те с нищо не могат да му помогнат. А когато попита къде живее Блънт, те само дето не му казаха да върви на майната си. Подобна информация можел да му даде единствено техният шеф, който обаче бил във Вашингтон и щял да се прибере след два-три дни.