Читать «Двойни игри» онлайн - страница 60

— Мисля, че имам точно това, което ви трябва — отвърна онзи и ги заведе при един доста странен на вид автомобил. Предната му част не се различаваше от обикновените леки коли, но отзад вместо седалки имаше открита каросерия. — Модел „Ел Камино“ на „Шевролет“ — поясни продавачът. — Преди време „Форд“ правеха нещо подобно, наричаше се „Ранчеро“. Върви като класическа лека кола, разполага с достатъчно мощност, но едновременно с това поема доста товар. Тази тук е производство осемдесет и шеста, изминала е само сто и четирийсет километра. Ще ви я продам за две хиляди и петстотин.

Що за име е това „Ел Камино“? — запита се той. Още една глупава прищявка на американците, които са луди по автомобилите. Цветът на колата също беше странен — бледозелен, но цената беше добра. Освен това изглеждаше съвсем обикновена и не толкова голяма, че да го притеснява. Би предпочел някой съвсем обикновен пикап на „Тойота“ или „Хонда“, но и това „Ел Камино“ щеше да свърши работа.

После двамата с момчето направиха първото си по-далечно пътешествие, изминавайки почти двеста километра до едно градче, кацнало на западния бряг на езерото Ери. Той спря колата на едно възвишение и посочи рафинерията. Или по-скоро огромните резервоари зад оградата, в които се съхраняваше киселината.

19

Махоуни седеше до прозореца на апартамента си в Уотъргейт и гледаше навън. В едната си ръка държеше чаша бърбън с натрошен лед, която притискаше към челото си. Така облекчаваше главоболието, което не го пускаше от доста време насам. И през ум не му минаваше, че причината за него е бърбънът в чашата.

Мери Пат бе купила този апартамент след петия му мандат, вероятно решила, че след десет години в Камарата на представителите политическата кариера на съпруга й е достатъчно утвърдена, за да инвестират в постоянно жилище на територията на столицата. Той харесваше апартамента заради близостта до работното му място, а и заради гледката. От прозореца се виждаше куполът на Капитолия, осветен през цялата нощ. Приличаше на катедрала, но катедрала, в която се молят грешниците.

Разбира се, фактът, че живее в Уотъргейт, често го караше да си мисли за Ричард Никсън. Не заради прословутите му опити да прикрие големия скандал, а поради омразата на тогавашния президент към обикновените хора. Махоуни не можеше да си представи, че един голям политик може да мрази своите съграждани. Клинтън, Кенеди, Труман, Буш, а още много други преди тях бяха демонстрирали искрено желание да общуват с хората, които ги бяха избрали. При Махоуни беше същото и той го правеше искрено, без никакви преструвки. Много обичаше да хапва скара в компанията на работници и техните семейства. Но онова мрачно копеле Никсън беше предпочело да стои зад заключените врати на кабинета си, избягвайки всякакви контакти с обикновените хора. По дяволите! Дори негодник като Бродрик харесваше хората, или поне част от тях.