Читать «Двойни игри» онлайн - страница 152

— Боже господи! — ужасен изкрещя Демарко. Братовчед му лежеше по гръб, без да помръдва. Не се виждаше кръв, но това вероятно се дължеше на очилата за нощно виждане. — Защо го уби, да те вземат мътните?!

— Защото бръкна в джоба си за патлака! — невъзмутимо отвърна онзи.

— Той нямаше никакъв патлак!

— Я млъквай!

Демарко отново погледна надолу към неподвижното тяло на Дани. Той също носеше бронежилетка, но Бог знае какво представлява патрон за елени и каква е пробивната му мощ. Вероятно огромна, защото Дани лежеше, без да мърда, с неестествено подвити крака.

— Кои сте вие, да ви вземат мътните? — изръмжа дебелият.

Излишно беше да обяснява, че са се заблудили по време на разходка в гората, особено пък в това облекло. Затова Демарко опита друг подход.

— Ние сме федерални агенти, а ти току-що уби ченге! — извика той. — Най-разумното нещо, което можеш да направиш, е да свалиш тази пушка!

— Как ли пък не — изръмжа онзи, отново погледна към Дани и заповяда: — Я му свали очилата!

Демарко се поколеба, после коленичи до Дани и му свали очилата. Очите на братовчед му бяха отворени, но не виждаха нищо. Главата му глухо тупна на земята.

— Така си и мислех — промърмори нападателят. — Това е онзи нюйоркски гадняр, който днес беше тук. Какво си въобразявате, бе нещастници? Че можете да оберете Джубал?

— Вече ти казах, че сме федерални агенти — отговори Демарко и посочи неподвижното тяло. — А той действаше под прикритие.

— Глупости — пренебрежително рече онзи. — Джубал го провери до девето коляно. — Преди Демарко да каже каквото и да било, пушката се насочи в гърдите му. — А сега ще се разходим до голямата къща, където ще седнем да си побъбрим. Аз, ти и Джубал. Хайде, мърдай!

— Ами той? — попита Демарко и махна с ръка към братовчед си. — Нека проверя пулса му.

— Бъди сигурен, че няма такъв — ухили се дебелият. — Хайде, тръгвай!

Демарко хвърли последен поглед към Дани. Господи, какво щеше да каже на Мари?! После бавно тръгна напред, следван от брадатия.

Но едва направили три крачки, зад тях екна оглушителен изстрел и дебелият изпъшка. Пушката гръмна, а куршумът се заби на сантиметри от десния крак на Демарко. Втори изстрел, но не от пушката. Той се обърна и видя как човекът на Пю рухна на земята.

Дани го беше застрелял с два куршума в гърба.

Очите му уловиха фигурата на братовчеда. Беше се надигнал до седнало положение, а в ръката му се виждаше автоматичен пистолет с късо дуло. Откъде го беше взел, по дяволите?!

Демарко изрита пушката встрани, наведе се и опря пръст в гърлото на притежателя й. Човекът на Пю задавено простена. Беше жив, слава богу.

Дани се изправи до него, разтривайки гърдите си.

— Познаваш ли го? — вдигна глава Демарко.

— Да. Казва се Харлан. Дойде с мен до лабораторията, заедно с Ранди.

Демарко понечи да го попита за пистолета, но в същия миг Дани изпусна едно сподавено възклицание.