Читать «Двойни игри» онлайн - страница 144

Но това беше без значение за задачата, която му бяха поставили.

53

Махоуни с мъка се добра до мемориала на жертвите от Виетнам.

След смъртта на Бродрик охраната на висшите политици се затегна до безпрецедентно равнище, невиждано от 11 септември насам, а може би и от Втората световна война. Министерството на вътрешната сигурност обяви червена степен на тревога — нещо, което ставаше за пръв път след неговото създаване. Махоуни подозираше, че ако разполагаха с по-тревожен цвят от червения, със сигурност щяха да го използват.

Президентът беше в Белия дом, но вицепрезидентът беше някъде из страната. Сикрет Сървис отказваше да съобщи точно къде. Самата резиденция на държавния глава изглеждаше така, сякаш е под обсада. Въоръжени войници на няколко крачки един от друг, бронетранспортьори пред портала и по алеите, снайперисти на покрива. И това беше само видимата част от извънредните мерки за сигурност.

Членовете на кабинета също бяха поставени под усилена охрана, сякаш повечето от тях не бяха само фигуранти. Ръководството на Сената и Камарата на представителите се придвижваше с блиндирани лимузини и цяла армия бодигардове. В качеството си на трети човек в държавната йерархия, Махоуни беше буквално задушен от личната си охрана — четирима огромни мъжаги, които спокойно биха могли да бъдат титулярни нападатели на „Нотр Дам“. Именно в това беше проблемът — той се задушаваше и отчаяно се нуждаеше от място, където да бъде сам и да помисли на спокойствие.

Накара ги да го закарат до един ресторант на Капитолийския хълм и остави двама да пазят отвън, изтъквайки, че четирима бодигардове са твърде много за едно заведение. После, след като се настани на масата и успя да пресуши една чаша, той отново се надигна. Горилите сториха същото, но той им махна да останат по местата си.

— Отивам до тоалетната, но не мога да пикая, когато ме гледат.

Двамата видимо се притесниха, но Махоуни не им остави време за мислене и побърза да се отдалечи.

Вместо в тоалетната той се шмугна в кухнята и помоли един от готвачите да му заеме якето и скиорската си шапка. Измъкна се през задната врата, нахлупи шапката над очите си и хукна по алеята. Това бе сериозен спринт за човек с неговото тегло и възраст. На ъгъла извади късмет да спре свободно такси, скочи вътре и нареди на шофьора да кара към Мемориала. Охраната със сигурност щеше да се ядоса, но майната им. Махоуни имаше нужда от пространство.

Той седна на скамейката и вдигна очи към черния гранит, върху който бяха издълбани имената на загиналите, повечето от тях отдавна забравени. Във Вашингтон едва ли имаше по-впечатляващ паметник от тази обикновена стена. Сгушен в омазаното яке на готвача и нахлупил скиорската шапка над челото си, Махоуни приличаше на стар ветеран, дошъл да почете паметта на мъжете, с които се беше сражавал рамо до рамо.