Читать «Двойни игри» онлайн - страница 143

— Да вървим.

Това пък какво означава? Знаете какво да правите!

Тримата излязоха от къщата и се насочиха към навес, под който бяха подредени пет всъдехода. Приличаха на мотоциклети с четири колела.

— Изкарай две машини, Харлан — разпореди Ранди. — И виж дали имат гориво.

— Абе вие майтап ли си правите? — промърмори Дани.

— Ти ще седнеш зад мен — каза Ранди.

Това беше добре, защото задникът на другия беше толкова огромен, че на седалката нямаше да остане никакво място.

— Налага се да ти вържем очите — добави Ранди и без да чака отговор, преметна през главата му някакъв парцал, вероятно остатък от стара тениска. След това му нахлузи скиорска маска, с дупките за очите на тила.

Това е лошо, помисли си Дани. И всичко ще обърка.

Пътуването на задната седалка беше кошмарно. Лишен от възможността да вижда, той нямаше как да предугажда многобройните дупки, които преодоляваше всъдеходът. Слава богу, че отстрани на седалката имаше метални ръчки, благодарение на които успяваше да се задържи. Проблемът беше, че при всяко подскачане краката му се отделяха от стъпенките и тялото му политаше встрани. Пътуването продължи четирийсет и пет минути, а може би час. Патси Хол беше казала, че имението на Пю е около сто и шейсет хектара. Може би това беше причината за продължителното пътуване, а може би Ранди просто правеше кръгчета за заблуда.

Най-после спряха и Ранди му помогна да слезе.

— Може ли да сваля превръзката? — попита Дани.

— Не — изръмжа онзи. — Ще правиш само това, което ти кажа.

Извървяха петдесетина метра по нещо, което приличаше на черен път. Дани се спъна на няколко пъти, но Ранди го държеше здраво. Най-накрая спряха.

— Стой така и не мърдай.

До слуха на Дани долетя някакъв шум, сякаш клони се превиваха от вятъра. После Ранди го хвана за ръката.

— Ще слезем по няколко стъпала — предупреди той. — Влачи краката си, за да ги уцелиш.

Дани се подчини и двамата започнаха да слизат надолу. Стъпалата бяха седем.

После спряха на място.

— Сега ще ти сваля превръзката, но трябва да гледаш само напред — разнесе се стържещият глас на Ранди. — Ако погледнеш встрани или нагоре, ще ти счупя врата!

Като нищо ще го направи с тези ръчища, мрачно си помисли Дани.

Свалиха му качулката и парцала. Оказа се на пръстения под на някакво помещение с големината на гараж. Край стените бяха струпани всякакви боклуци, предимно бидони от денатуриран спирт и ацетон. Имаше една-две метални маси — като тези, които използват в ресторантските кухни. Върху тях бяха наредени някакви лабораторни уреди — колби, везни и спиртници. Във въздуха се носеше нетърпима воня — сякаш Шакил О’Нийл бе съблякъл екипа, с който беше изиграл десет поредни мача.

— Е, доволен ли си, нещастнико? — подхвърли Ранди.

— Не съвсем — отвърна Дани. — Искам да видя с какво количество ефедрин разполагате.

Ранди го побутна към купчина петлитрови контейнери от картон — като онези, в които пренасят сладолед. Бяха най-малко двайсет. Ранди свали капака на един от тях. Беше пълен с бял прах.

— Добре, това ми е достатъчно — кимна Дани.

Проблемът беше, че той нямаше никакво понятие как изглежда метамфетаминът. Не знаеше дали той се произвежда от праха, който видя, нито можеше да прецени какво количество може да произведе съоръжението. Още по-малко можеше да прецени дали прахът в контейнерите е ефедрин или нещо друго.