Читать «Двойни игри» онлайн - страница 146

Неподписаният текст бил написан на машина, по всяка вероятност дело на не особено образован представител на мюсюлманската общност в Америка. Бил изпълнен с цитати от Корана и декларации на световната ислямска общност, внушавайки, че зад действията на подпалвача стои Ал Кайда, въпреки че организацията не била спомената по име. Бродрик бил наречен безбожник и неверник, а законопроектът му бил ясен сигнал, че Америка е обявила кръстоносен поход срещу всички мюсюлмани.

И така, въпреки многократните изявления на ФБР, че не разполага с преки доказателства, обществеността беше твърдо убедена, че американец от мюсюлмански произход е пряко отговорен за смъртта на сенатора от Конгреса на САЩ. Сенатор, чиято репутация беше нараснала десетократно след смъртта му.

Махоуни понечи да се обади на Демарко, но после се отказа. Ако сътрудникът му не откриеше нещо в рамките на следващите четирийсет и осем часа, законопроектът на Бродрик щеше да се превърне в закон.

— Господин председател!

Махоуни извърна глава и сподавено изруга. Четиримата му пазачи спринтираха по окосената трева. Като истински нападатели на „Нотр Дам“.

След като ме откриха толкова бързо, значи наистина са добри, унило си помисли той.

54

— Сложиха ми превръзка на очите! — обяви Дани.

— Я стига! — заплашително изръмжа Демарко.

— Ей, грешката не беше моя! Направих каквото поиска. Те ми показаха лабораторията.

— Да, ама не е ясно дали тази лаборатория изобщо се намира в имението на Пю — обади се Патси Хол, помълча малко и попита: — В пещера ли беше? — Погледна към Демарко и поясни: — На негова територия има една-две малки пещери. Преди известно време се промъкнах през нощта да им хвърля едно око, но тогава бяха празни.

— Ходила си в имението на Пю?! — слисано попита Демарко. — Сама, през нощта?!

— Ами да. Нямах заповед за обиск и не исках да замесвам колегите.

Тази жена наистина си я бива, поклати глава Демарко.

— Не ми приличаше на пещера — отговори на въпроса Дани. — Наистина беше под земята, но бе изкопано от човешка ръка. Преброих седем стъпала надолу. Подът беше покрит с пръст, но стените не бяха от камък като в пещера. Бяха укрепени с железопътни траверси.

Намираха се в заседателната зала на малкия офис на АБН в Уинчестър. Всички мълчаха. Дани се тревожеше за бъдещето си, Демарко се ядосваше на братовчед си, а Патси Хол — мрачно стиснала устни, явно си мислеше за Джубал Пю. След миг тя скочи на крака, издърпа някакво чекмедже и разстла върху бюрото голяма топографска карта на района.

— Колко дълго пътувахте?

— Половин час, може би четирийсет и пет минути.

— Кое от двете? — сбърчи вежди Патси.

— Откъде да знам? Когато ме съблякоха, свалиха и часовника ми.

— По дяволите! С каква приблизителна скорост се движехте?

— Не знам накъде пътувахме, но пътят беше много неравен. Най-много с трийсет километра в час, но един-два пъти онова копеле Ранди даде такава газ, че за малко не умрях от страх!