Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 95

Бебето им можеше да умре. Момиченцето им можеше да умре. Тяхното малко момиченце, сигурно единственото, което щяха да имат.

Прииска му се да излезе оттук и никога да не се върне; да остане тук и да говори още веднъж с лекаря, за да се увери, че е разбрал правилно какво се случва. Прииска му се да разкаже на майка си, на баща си и на братята си, за да поплаче на раменете им; прииска му се да не им казва нищо, да понесе стоически бремето си. Искаше бебето му да е добре. Повтаряше си го отново и отново, сякаш да го предупреди да се пази от пипалата. Лекси се наведе да вземе чантата си. Той зърна почервенелите й от сълзите очи и сърцето му се сви горестно. Това не биваше да се случва. Този ден трябваше да е хубав ден, щастлив ден. Ала радостното предвкусване се бе изпарило. Утре щеше да е още по-зле. Бебето ще расте, а пипалото ще се приближава до него. И всеки изминал ден ще увеличава опасността.

Тръгнаха към кабинета на доктор Сомърс и в коридора видяха ехографистката да попълва съсредоточено формуляри. Седнаха пред бюрото на лекаря и той им показа снимките от ехографа. Посочи им същите неща, обясни им пак за амниотичния синдром. Каза, че държал да повтаря по два пъти. Първия път повечето пациенти не осъзнавали добре думите му заради шока. Подчерта отново, че бебето е добре и според него лентата не се е закрепила за него. През цялото време обаче Джеръми си представяше как пипалото плува в съпругата му, домогва се до бебето и се отдръпва. Заплахата и спасението играеха на гибелна гоненица. Дъщеря му растеше и привличаше опасността, изпълвайки пространството. Как тогава ще плува свободно връвта?

— Разбирам колко ви е трудно — повтори лекарят.

Не, помисли си Джеръми, изобщо не разбираш. Това не е твоето бебе, твоето момиченце. Неговото малко момиченце с плитки се усмихваше, клекнало до футболна топка, на снимката в рамка върху писалището. Нищо не заплашваше неговата дъщеря. Не, той не разбираше. Не би могъл да разбере.

Пред кабинета Лекси се разплака отново и Джеръми я прегърна. Не си казаха почти нищо по пътя към вкъщи, а по-късно той си спомняше пътуването съвсем смътно. Щом се прибраха, веднага седна пред компютъра да потърси в интернет информация за амниотичния синдром. Видя снимки на залепени пръсти, осакатени крайници и липсващи стъпала. Беше подготвен за това, но не и за деформациите на лицето, аномалии, които придаваха нечовешки вид на бебетата. Прочете за гръбначни деформации и аномалии на вътрешните органи, когато амниотичната връв се прикрепи към тялото. Изключи екрана, отиде в банята и си наплиска лицето със студена вода. Реши да не казва на Лекси какво е видял.

Тя се беше обадила на Дорис и сега двете седяха в дневната. Лекси се разплака, щом баба й дойде. Разплака се отново, когато седнаха на дивана. Дорис също заплака, макар да я уверяваше, че бебето ще е добре, защото Бог ги е благословил неслучайно. Повтаряше на внучката си да не губи вяра. Лекси я помоли да не казва на никого и тя й обеща. Джеръми също не съобщи на семейството си. Знаеше как ще реагира майка му, как ще се разплаче по телефона и колко често ще започне да се обажда. Щеше да си мисли, че го подкрепя, но всъщност щеше да е точно обратното. Той нямаше сили да го понесе, нямаше сили да подкрепя другиго сега, дори майка си. Особено майка си. Достатъчно трудно му беше да помага на Лекси и да овладява собствените си чувства. Длъжен беше обаче да е силен, силен за двама.