Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 97

— Откъде знаеш? Няма как да си сигурен.

Да, не съм сигурен, помисли си Джеръми. Но каза друго:

— Ти вършиш всичко правилно. Здрава си, храниш се пълноценно, грижиш се за себе си… Повтарям си, че щом го правиш, бебето ще е добре.

— Не е честно! — възкликна тя. — Знам, че е егоистично, но вестниците са пълни с истории за момичета, които раждат здрави бебета и ги изоставят! Или пушат и пият, но бебетата им са добре. Не е справедливо. Сега дори не се радвам, че съм бременна. Събуждам се сутрин, усещам смътна тревога и после — бам! Сещам се, че нещо вътре в мен може да убие бебето ми. Нещо в мен! Аз съм виновна. Тялото ми е виновно и съм неспособна да го спра. Безпомощна съм, колкото и силно да искам да го предотвратя.

— Не си виновна — увери я Джеръми.

— Кой е виновен тогава? Бебето? — извика тя. — Какво съм сбъркала?

За пръв път той осъзна, че Лекси не само се страхува, но и изпитва чувство за вина. Сърцето му се сви болезнено.

— Не си сбъркала.

— Но това нещо в мен…

— Все още не е направило нищо — успокои я кротко. — Защото ти вършиш всичко правилно. Бебето е добре. Единствено това знаем със сигурност засега. Бебето се чувства чудесно.

— Мислиш ли, че тя ще е добре? — прошепна Лекси едва доловимо.

— Знам, че ще е добре.

Отново излъга, но не можеше да й каже истината. Съзнаваше, че понякога е по-правилно да излъжеш.

Джеръми нямаше опит със смъртта. Ала смъртта бе сподиряла Лекси през целия й живот. Беше изгубила родителите си, а преди няколко години и дядо си. Джеръми твърдеше, че й съчувства, но разбираше неспособността си да проумее колко трудно всъщност й е било. Нямаше представа как е реагирала тогава, но знаеше със сигурност как ще реагира, ако бебето им умре.

Ако и следващият ултразвук покаже, че всичко е наред? Няма значение, помисли си Джеръми, защото остава възможността амниотичната връв да се оплете около пъпната. Ами ако се случи по време на раждането? Ако закъснеят само с няколко минути? Ще изгубят бебето и как ще го понесе Лекси? Себе си ли ще вини? Или него, понеже вероятността да забременее отново е нищожна? Как ще се чувства, когато минава край детската стая в новата къща? Ще запази ли детските мебели, или ще ги продаде? Дали ще поиска да осиновят дете?

Не знаеше, не искаше да търси отговорите.

Друго обаче не му даваше мира. Амниотичният синдром рядко беше фатален. Аномалиите и деформациите обаче бяха правило, а не изключение. Тази тема оставаше неизречена; и двамата не искаха да я обсъждат. Дори когато споделяха страховете си за бебето, на преден план надвисваше смъртта, а не по-вероятните сценарии — че детето им ще изглежда различно, ще има сериозни аномалии, ще трябва да преживее безброй операции, ще страда.

Мразеше мисълта, че това има значение, защото знаеше колко много ще обича детето си, независимо от всичко. Дори да му липсва крак и да има ципи между пръстите, щеше да отгледа момиченцето си като всеки баща. Не можеше обаче да не признае, че винаги си я представя като на банална снимка — в пъстра рокличка сред цветна градина, как се залива от смях под капките от пръскачката за поливане, как се усмихва широко, седнала във високото столче пред шоколадова торта. Никога не си я представяше обезобразена; не я виждаше в съзнанието си със заешка устна, с липсващ нос или с ухо колкото стотинка. Представяше си я винаги съвършена и с блеснали очи. Знаеше, че и Лекси си я представя така.