Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 96

По-късно през нощта легна до Лекси и се опита да мисли за каквото и да било друго, само не за пипалото, дебнещо бебето му.

Три дни по-късно посетиха Университетския медицински център на Източна Каролина в Грийнвил за втория ултразвук. Този път не се вълнуваха, докато попълваха формулярите. В чакалнята Лекси местеше дамската си чанта ту върху масичката, ту в скута си. Взе едно списание, но не го разлисти. Отмяташе косата си зад ушите, озърташе се и си поглеждаше часовника.

Джеръми вече бе изчел всичко по темата за амниотичния синдром. Надяваше се информацията да разсее страховете му. Колкото повече научаваше обаче, толкова повече се страхуваше. Нощем се мяташе в леглото, уплашен не само от опасността, грозяща бебето му, но и от мисълта, че Лекси вероятно няма да забременее отново. Тази бременност бе щастлива случайност и в най-черните моменти той се питаше дали Вселената не му отмъщава, задето е нарушил правилата. На него не му беше отредено да има дете.

Не споделяше нищо с Лекси. Не й разкри и цялата истина за амниотичния синдром.

— Каква информация откри? — попита го тя предишната нощ.

— Кажи-речи каквото ни обясни доктор Сомърс — отговори й той.

Тя кимна. За разлика от него не се заблуждаваше, че познанието ще разсее страховете й.

— При всяко движение се питам дали не правя нещо нередно.

— Не мисля, че причината е в движението.

Тя кимна отново.

— Страхувам се — прошепна.

Джеръми я прегърна.

— И аз…

Въведоха ги в кабинета и Лекси си вдигна ризата, щом ехографистката влезе. Усмихна им се, но усети напрежението и веднага се зае с прегледа.

Бебето се появи на екрана и образът беше далеч по-ясен. Различиха чертите му — носа, брадичката, миглите и пръстите. Джеръми погледна към Лекси и тя се вкопчи в ръката му.

Амниотичната връв засега плуваше свободно. Оставаха им още десет седмици.

— Мразя да чакам — каза Лекси. — Да чакам, да се надявам и да не знам какво ще се случи.

Изрази много точно мислите на Джеръми; изрече думите, които той не смееше да произнесе пред нея. Беше изминала седмица, откакто научиха за амниотичния синдром. Оцеляваха някак, но нищо повече. Оцеляваха, надяваха се и чакаха.

— Всичко ще е наред — успокои я Джеръми. — Не е задължително амниотичната връв да се закрепи.

— Но защо се случва на мен? Защо се случва на нас?

— Не знам. Но ще се справим. Всичко ще е наред.