Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 78

Тя погледна с въздишка часовника си; чакаха я много задачи — пазаруване, канцеларска работа в библиотеката, избиране на подаръци за предстоящите рождени дни на колегите… Ала подрънквайки с ключовете, ненадейно усети непреодолимо желание да се прибере у дома; толкова властен беше поривът, че нямаше сили да му се противопостави. Загърби надгробните плочи на родителите си и се върна в колата.

Движеше се бавно, за да не смаже някой заек или миеща мечка, които често прекосяваха тази част на шосето, но когато наближи до дома, необяснимото предчувствие я застави да натисне по-силно газта. Свърна по улицата, отвеждаща към къщата й, и примигна изненадано — колата на Дорис беше паркирана до бордюра. После зърна мъжа, който седеше на стъпалата пред верандата й — приведен, подпрял лакти върху коленете си.

Устоявайки на импулса да скочи от колата, тя слезе бавно и тръгна по алеята, сякаш не виждаше нищо необичайно.

Джеръми веднага стана на крака.

— Привет — каза.

Тя се насили да му отговори спокойно.

— Тук хората казват „здрасти“, а не „привет“ — усмихна се.

Той заби очи в стъпалата си, очевидно не доловил шеговития й тон.

— Радвам се да те видя, пътешественико — добави тя с нежен глас. — Рядко се случва да се върна у дома и да сваря на верандата красив мъж.

Джеръми вдигна лице и тя забеляза изтощението, изписано по него.

— Тъкмо започвах да се питам къде си.

Тя застана срещу него, спомнила си отново как докосва кожата й. За миг й се прииска да се хвърли в обятията му, но се поколеба, защото в позата му имаше нещо неописуемо крехко и ранимо.

— Радвам се да те видя — повтори.

Джеръми отговори с бегла усмивка, но не продума.

— Още ли ми се сърдиш? — попита тя.

Вместо да отговори, той продължаваше да се взира в нея. Лекси осъзна, че Джеръми се колебае какво да каже и претегля какво иска да каже срещу това, което тя иска да чуе. Докосна го по ръката.

— Имаш право да ми се сърдиш — заговори бързо, на един дъх. — Беше прав. Трябваше да ти разкажа всичко. Повече няма да пазя тайни от теб. Съжалявам.

— Просто така! — учуди се той.

— Имах време да размисля.

— И аз съжалявам. Не биваше да се ядосвам толкова.

Лекси попиваше мълчаливо с очи изтощението и тъгата, които струяха от него. Той се поколеба за миг и разтвори ръце. Тя го прегърна и го целуна нежно по устните. Склони глава върху гърдите му. Прегръщаха се дълго, но Лекси усети липсата на страст в прегръдката.

— Добре ли си? — прошепна.

— Не много — призна той.

Тя го улови за ръката и го поведе в къщата. Спря в дневната, несигурна дали да седне на канапето или на стола до него. Джеръми се строполи върху канапето. Приведе се напред и прокара пръсти през косата си.

— Седни до мен — помоли. — Искам да ти кажа нещо.

Сърцето й се сви. Седна до него и усети топлината на крака му до нейния. Той въздъхна дълбоко и тя застина.

— За нас ли е? — попита го.

Джеръми се втренчи към кухнята с невиждащи очи.