Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 77

— Не разбирам защо ми казваш всичко това.

Дорис се усмихна многозначително.

— Напротив, разбираш. Надявам се да го запомниш и да не го забравяш, когато се ожените. Ако си мислиш, че ти е трудно сега, почакай дотогава. Точно когато смяташ, че не може да стане по-зле, става по-зле. И когато мислиш, че не може да е по-добре, става още по-добре. Стига да помниш, че той те обича и ти го обичаш, и двамата да не забравяте да го показвате, всичко ще бъде наред.

Лекси се замисли.

— Това е предбрачната ти заръка, а? Която пазеше специално за случая?

Дорис пусна ръката на Лекси.

— Не знам. Възможно е да си права, но не съм го планирала предварително. Просто се получи така.

Лекси замълча, потънала в размисъл.

— Сигурна ли си, че ще се върне? — попита след малко.

— Сигурна съм. Виждам как те гледа и знам какво значи това. Колкото и да не ти се вярва, и аз съм била на твоето място.

— Ами ако грешиш?

— Не греша. Забрави ли? Ясновидка съм.

— Гадателка си, не си ясновидка.

Дорис сви рамене.

— Понякога е едно и също.

Лекси застана пред „Хърбс“, присвила очи под яркото следобедно слънце. Докато си търсеше ключовете, думите на Дорис отново изплуваха в ума й. Не й беше лесно да изслуша мнението й, но кога е лесно да чуеш, че грешиш? Откакто Джеръми я остави на верандата, тя кипеше от гняв, че я обвиняват несправедливо. До този момент гневът сякаш бе потушавал тревогите й, но сега си даде сметка колко дребнаво постъпва. Не искаше да се кара с Джеръми; беше й додеяло от спорове. Не биваше да започват така съвместния си живот. Реши, че тук и сега слага точка на дрязгите. Отключи колата, седна зад волана и кимна решително. Щеше да се промени, щом трябва — а и защото така беше правилно.

Излезе от паркинга и се поколеба накъде да тръгне. Водена от инстинкта, пое към гробището. Застана пред надгробните плочи на родителите си и се взря в имената им, изписани в гранита. Опита се да си представи какво семейство са били. Смеела ли се е много майка й, или е била мълчалива? Баскетболен запалянко ли е бил баща й, или футболен? Несвързани мисли, но не я оставяха на мира. Дали майка й е приличала на Дорис, същите съвети ли щеше да й даде? Най-вероятно. Те бяха майка и дъщеря все пак. Необяснимо защо, тази мисъл я накара да се усмихне. Реши да се обади на Джеръми още щом се прибере вкъщи. Да му каже, че съжалява и че й липсва.

И сякаш майка й я чу, лек бриз раздвижи въздуха и разлюля листата на магнолията в знак на мълчаливо одобрение.

Лекси остана цял час на гробището. Питаше се какво ли прави сега Джеръми. Представяше си го седнал във фотьойла с протъркана дамаска в дневната на родителите му. Представяше си как говори с баща си и й се струваше, че е в съседната стая и ги чува. Спомни си как се почувства, когато за пръв път влезе в дома, където е отраснал, заобиколена от хората, които са го познавали далеч по-дълго от нея. Спомни си колко влюбено я гледаше Джеръми онази вечер и колко нежно прокарваше длан по корема й през нощта в „Плаза“.