Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 47

— Гъртруд. Честна дума, никога не съм излизал с жена на име Гъртруд.

Лекси присви устни, вдигна отново дрешката, огледа я още веднъж и я остави. Посегна към друга. Остават още около десет милиона, помисли си Джеръми. С тази скорост бебето щеше да се роди в магазина.

Лекси вдигна нова дрешка и го погледна.

— Хмм…

— Какво?

— Гъртруд? Имах леля Гъртруд. Не съм срещала по-мила жена. — По лицето й се изписа отнесено изражение, сякаш е погълната от спомени. — Може би си струва да помислим…

— Чакай — възкликна Джеръми, уплашен, че на някого е възможно да му хрумне да нарече дете Гъртруд. — Шегуваш се, нали?

— Ще я наричаме Гърти. Или Труди.

Джеръми стана.

— В никакъв случай — отсече. — Склонен съм да се примиря с много неща, но бебето ни няма да се казва Гъртруд. Точка! Като баща имам думата и отказвам да нарека дъщеря си Гъртруд. Попита ме за име на жена, с която не съм излизал.

— Добре — съгласи се Лекси и остави дрешката. — Бездруго се шегувах. Името не ми харесва. — Застана до него и го прегърна. — Знаеш ли? Искам да ти се реванширам за висенето в магазина. Какво ще кажеш за романтична вечеря вкъщи? Със свещи и вино… така де, вино за теб. А след вечеря ще измислим нещо интересно.

Осъзна, че само Лекси е способна да внесе ведрост в ден като този.

— Аз отговарям за интересната част.

— Очаквам с нетърпение да чуя предложението ти.

— Ами ако се наложи да ти покажа?

— Още по-добре — усмихна се тя, но когато се надигна на пръсти да го целуне, телефонът й иззвъня.

Тя се отдръпна сепнато, затършува из чантата си да го извади и отговори на третото позвъняване.

— Ало?

Не каза нищо повече, но Джеръми усети, че се е случило нещо лошо.

Платиха бързо покупките, натовариха колата и след час седяха в „Хърбс“. Дорис говореше толкова бързо, че Джеръми едва я разбираше.

— Започни отначало — вдигна ръце той.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не мога да си го обясня — каза. — Знам, че Рейчъл е неуравновесена, но никога не е правила така. Днес трябваше да е на работа. А никой не знае къде е отишла.

— Родни? — попита Джеръми.

— По-разтревожен е и от мен. Цел ден я търси. Родителите й също. Не е характерно за нея да изчезне, без да съобщи на никого къде отива. Ами ако й се е случило нещо?

Дорис едва се сдържаше да не се разплаче. Рейчъл работеше в ресторанта от дванайсет години, а с Лекси бяха приятелки от деца; Джеръми знаеше, че тя я смята за част от семейството.

— Сигурен съм, че няма нищо страшно. Решила е да си отдъхне извън града.

— Без да съобщи на никого? Без да ми се обади, че няма да дойде на работа? Без да каже на Родни?

— Какво точно ти обясни Родни? Скарали ли са се?

Дорис поклати глава.

— Нищо не ми каза. Дойде сутринта и попита дали Рейчъл е тук. Отговорих му, че още я няма, и седна да я чака. Рейчъл не се появи и той реши да провери в дома й. Върна се след малко да пита дали е пристигнала, защото я нямало вкъщи.

— Ядосан ли беше? — попита Лекси, включвайки се със закъснение в разговора.

— Не — отговори Дорис и взе платнената салфетка. — Беше разтревожен, но не и ядосан.

Лекси кимна, но замълча. Джеръми се размърда неспокойно.