Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 43

Дали?

Ако беше друг мъж, ако миналото му беше различно, ако с Лекси се познаваха от години, отговорът щеше да е очевиден. Но…

Тръсна глава да отпъди съмнението. Втренчи се в съобщението и се опита да овладее обсебилите го чувства. Каза си, че е безсмислено да се задълбочава, макар съобщението да звучеше не само агресивно, но и… зловещо. Точно така! Зловещо! Що за човек би написал такова нещо? И защо? За да се позабавлява? За да настрои Лекси и Джеръми един срещу друг? За да…

За миг му причерня. Зави му се свят. Знаеше отговора, но не искаше да го признае. Защото…

Защото, обади се тъничкият гласец в главата му, онзи, който е написал съобщението, е предусетил собственото ти съмнение.

Не, помисли си Джеръми, това не е вярно. Бебето е мое.

Само дето ти не можеш да имаш деца, напомни му гласът.

Миналото се върна и го заля като вълна — първият му брак, невъзможността Мария да забременее, посещенията в гинекологичната клиника, изследванията, които му направиха, думите на лекаря: „Възможността да създадете дете е нищожна“.

Лекарят подбираше внимателно думите, за да не накърни чувствата му, но Джеръми бе разбрал, че е стерилен — факт, подтикнал Мария да поиска развод.

Спомни си как лекарят му обясни, че броят на сперматозоидите му е малък — пренебрежимо малък по-точно — а малкото, които произвежда тялото му, са недостатъчно подвижни. Спомни си как се вцепени при тези думи и умът му започна да търси изход. Ако нося боксерки? Чувал съм, че помага… Лекарят уточни, че медицината е безсилна. Няма ефективни мерки при такива случаи.

Онзи ден беше един от най-безнадеждните в живота му. Дотогава винаги бе предполагал, че ще има деца; след развода се преобрази коренно. Отдаде се на безразборни връзки; живееше с мисълта, че цял живот ще остане ерген. Докато не срещна Лекси. И чудото, детето, създадено с любов и страст, го накара да прозре колко безсмислено е пропилявал годините.

Освен ако…

Не, няма „ако“, помисли си Джеръми. Никакво „освен ако“! Бебето беше негово, разбира се. Всичко — обстоятелствата, поведението на Лекси, отношението на Дорис към него — говореше, че той е бащата. Повтаряше си тези доводи като мантра с надеждата да изтрие спомена за думите на лекаря.

Съобщението продължаваше да го измъчва. Запита се отново кой го е изпратил? И защо? Поназнайваше това-онова за интернет благодарение на дългогодишните проучвания в Мрежата и му беше ясно, че макар да не разпознава адреса на подателя, всеки имейл може да бъде проследен. С известно упорство и няколко телефонни обаждания до точните хора щеше да открие сървъра, откъдето е изпратен имейлът, а после и компютъра, на който е написан. Забеляза, че имейлът е получен преди по-малко от двайсет минути — горе-долу по времето, когато се бе върнал в „Грийнлийв“.

Но въпросът „защо“ оставаше? Защо са му го изпратили?

Освен на Лекси, не беше казвал на никого — дори на родителите и на приятелите си — че не може да има деца. Вярно, навремето изпита мимолетно съмнение как е забременяла Лекси, ала пропъди тутакси колебанието. Но щом знаеха само Мария и Лекси — а беше сигурен, че не те са изпратили съобщението — каква беше причината? Да му погодят номер?