Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 41

— Откъде? Ти ли й каза?

— Не, разбира се. Но жените усещат, когато приятелките им забременеят. Чувам как хората си шушукат. Лекси, естествено, налива масло в огъня. Онзи ден разглеждаше бебешки дрешки в магазина на Джъркин. Хората забелязват такива неща.

— Тя няма да остане доволна.

— Всъщност няма значение. Тя бездруго не вярваше, че ще опази тайната толкова дълго.

— Да уведомя ли тогава и моето семейство?

— Мисля — отвърна бавно Дорис, — че е най-добре да попиташ Лекси. Все още се притеснява, че няма да я харесат, особено след като сватбата ще е толкова скромна. Чувства се зле, че не може да покани целия клан. — Тя се усмихна. — Лекси използва думата клан.

— Подходяща е — съгласи се Джеръми. — Те са клан. Но на сватбата ще присъства малобройна група.

Дорис посегна към чашата си и Рейчъл дойде до масата им с кана чай.

— Да ви сипя ли?

— Благодаря, Рейч — каза Джеръми.

— Вълнуваш ли се за сватбата? — попита го Рейчъл.

— Донякъде. Как мина пазаруването с Лекси?

— Забавно беше — отвърна Рейчъл. — Приятно е понякога да излезеш от града. Но се обзалагам, че ти го разбираш по-добре от мен.

И още как, помисли си Джеръми.

— Между другото, говорих с Алвин. Изпраща ти поздрави.

— О!

— Каза, че очаква с нетърпение да те види отново.

— Предай му поздрави и от мен. — Тя си приглади престилката. — Искате ли орехов пай? Останаха няколко парчета.

— Не, благодаря — отказа Джеръми. — Преядох.

— И аз не искам — каза Дорис.

Рейчъл тръгна към кухнята, а Дорис си сгъна платнената салфетка върху масата и се обърна отново към Джеръми.

— Вчера минах край къщата. Работата явно напредва.

— Нима? Не съм забелязал.

— Ще стане — увери го тя, доловила съмнението в тона му. — Тук хората работят по-бавно, но в крайна сметка си свършват работата.

— Надявам се да я свършат, преди бебето да замине за колежа. Наскоро открихме щети от термити.

— Какво очакваш? Къщата е стара.

— Поглъща пари като бездънна яма. Непрекъснато изниква нов проблем.

— Можех да ти го кажа по-отрано. Защо според теб се е задържала на пазара толкова дълго? Колкото и да струва обаче, е по-евтина от всичко в Манхатън, нали?

— И по-потискаща.

Дорис го изгледа втренчено.

— Значи все още не пишеш?

— Моля?

— Чу ме — каза тя тихо. — Не пишеш. Ти си журналист. Писането те определя. А ако не пишеш… е, получава се нещо като бременността на Лекси. Всичко се вижда през увеличително стъкло.

Джеръми реши, че Дорис има право. Не го тревожеше нито цената на новата къща, нито сватбата, нито бебето, нито фактът, че все още се приспособява към живота с Лекси. Напрежението, което изпитваше, се дължеше на неспособността му да пише.

Предишния ден изпрати поредната си статия. Оставаха му още четири, написани предварително, а редакторът му в „Сайънтифик Америкън“ току оставяше съобщения на мобилния му телефон и настойчиво му напомняше да се свърже с него. Дори Нейт започваше да нервничи; преди го разпитваше кога ще измисли история, която да се хареса на телевизионните продуценти, а сега се чудеше дали Джеръми изобщо работи.

Отначало му беше лесно да измисля оправдания — и редакторът, и Нейт разбираха колко промени са настъпили в живота му. Ала когато стандартните извинения започнаха да се повтарят до втръсване, дори той самият усети, че звучат именно като извинения. Недоумяваше обаче какво се е объркало. Защо мислите му се оплитат на възел, щом включи компютъра? Защо пръстите му се размекват над клавиатурата? И защо това се случва само когато се накани да напише нещо, което ще му плати сметките?