Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 40

— През лятото — въздъхна Лекси. — Когато си събирах багажа за Чапъл Хил.

— О, когато си заминавала в колежа! — възкликна победоносно той.

Тя го погледна, очевидно объркана и раздразнена.

— Разбира се. Ти какво си помисли?

Джеръми реши, че е по-благоразумно да не отговаря.

— Съжалявам, че те прекъснах. Продължавай — поощри я, стараейки се да звучи съчувствено.

— Бутс беше малкото ми бебче — подхвана тя с разнежен глас. — Намерих го на улицата. Малко пухкаво вързопче. Докато бях в гимназията, всяка нощ спеше в леглото ми. Беше толкова миловиден — с червеникава козина и бели лапички. Знаех, че Бог ми го е поверил да го закрилям. И аз го закрилях… докато не го затворих в сушилнята.

Тя грабна нова салфетка.

— Не внимавах. Шмугнал се е в сушилнята, без да го забележа. И преди се беше случвало. Обикновено проверявах, но онзи ден не го направих. Просто натъпках мокрите дрехи от пералнята в сушилнята, затворих вратата и натиснах бутона. — Сълзите потекоха отново и Лекси продължи с пресеклив глас: — Бях долу… след половин час… чух… бумтене… отидох да проверя… и го видях…

В този момент тя се разхълца неистово, притисната в Джеръми. Той инстинктивно я прегърна по-здраво и й зашепна утешително:

— Не си убила котката. Станало е случайно…

Тя се разплака още по-неудържимо.

— Не… не разбираш ли?

— Какво?

— Че… ще съм… ужасна майка. Затворих… затворих… горката си котка… в сушилнята…

— Прегръщах я, а тя продължаваше да плаче — обясняваше Джеръми по обяд на другия ден. — Уверявах я, че ще е чудесна майка, но не ми вярваше. Плака часове. Каквото и да кажех, не се успокояваше. Най-после заспа от изтощение. Когато се събуди, изглеждаше добре.

— Бременните жени са такива — каза Дорис. — Бременността е като огромно увеличително стъкло. Всичко се уголемява — коремът, задникът, ръцете. Чувствата и спомените. От време на време обезумяваш и правиш странни неща. Неща, немислими при други обстоятелства.

Коментарът на Дорис съживи спомена за Лекси и Родни, уловени за ръце, и за миг Джеръми се запита дали да го спомене. Пропъди желанието бързо, както се бе породило.

Дорис сякаш прочете мислите му.

— Джеръми? Добре ли си?

Той поклати глава.

— Да. Просто са ме налегнали много грижи напоследък.

— Бебето?

— Всичко — отвърна той. — Сватбата, къщата. Всичко. В края на месеца трябва да сключим сделката за къщата, а Джъркин успя да издейства разрешително само за първия уикенд на май. Напрежението ми идва в повече… Благодаря ти, че помагаш на Лекси да организира сватбата.

— Няма за какво да ми благодариш. Не правя кой знае какво. Ще осигуря тортата и сандвичи за почерпката на открито. Тази сутрин ще избера масите за пикник, цветарят ще ги украси с букети, а фотографът вече е готов.

— Лекси ми каза, че си е избрала рокля.

— Да. Купиха и за Рейчъл.

— Прикрива ли коремчето на Лекси?

Дорис се засмя.

— Това беше единствената й грижа! Но не бой се, ще бъде красива. Почти не й личи, че е бременна. Но мисля, че хората и без това започват да подозират. — Тя кимна към Рейчъл, която разтребваше масите в ресторанта. — Мисля, че тя знае.