Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 36

Не можеше да изисква Лекси да загърби хората, с които бе отраснала, нали? Или да спре да проявява загриженост към другите? Нали затова се бе влюбил в нея всъщност? Тя успяваше по някакъв начин да накара хората да се почувстват като център на Вселената. Това важеше и за Родни, но не означаваше, че е влюбена в него. Следователно нямаше причини за безпокойство.

Защо тогава продължаваше да размишлява? И защо, когато ги видя, го прониза ревност?

Защото тя го излъга. Или не каза истината.

Джеръми усети, че няма да издържи нито миг повече, скочи от стола, грабна ключовете за автомобила и пое към библиотеката.

Видя колата й, паркирана на обичайното място, и се взря в осветения прозорец на кабинета й. Гледа го няколко минути, но я мярна зад стъклото и бързо отклони очи. Съзнаваше, че се поддава на безумна параноя, но въпреки това въздъхна облекчено. Повтори си пак, че няма основания да се тревожи. Каза си колко нелепо е изобщо да я подозира, че е другаде. Върна се поуспокоен в „Грийнлийв“.

Седна отново пред екрана. Да, всичко беше наред и съмненията бяха излишни. Реши да се реваншира някак. Беше необходимо и трябваше да го направи, дори да не може да признае истинската причина. Размисли дали да не я изведе на вечеря някъде извън града.

Ако не броим обичайното седене на верандата, нямаха други планове и разнообразието щеше да им се отрази добре. Освен това щеше да я изненада приятно. От опит знаеше, че жените обичат изненадите, а ако успееше да уталожи чувството си за вина, задето си е позволил да я следи, още по-добре.

Кимна. Нуждаеха се точно от една по-различна нощ. Реши пак да й купи цветя, а после двайсет минути издирва в интернет подходящо място. Откри ресторант, обади се на Дорис да я пита чувала ли е за него — тя го препоръча горещо — и направи резервация.

Оставаха още два часа до края на работното й време. Той си взе душ и седна отново пред компютъра, отпуснал пръсти върху клавиатурата. Ала след почти цял ден зад бюрото, осъзна, че от писането го дели познатата вече пропаст.

— Днес те видях — погледна го Лекси над менюто.

— Така ли?

Тя кимна.

— Мина с колата край библиотеката. Къде отиваше?

— О… Никъде — отвърна той, зарадван, че не е забелязала как се взира към прозореца й. — Просто пообиколих наоколо да си проясня ума, преди да седна отново пред компютъра.

Както предвиждаше, Лекси остана очарована от букета от нарциси и предложението да вечерят извън града. Наложи се, разбира се, да се върнат в къщата й, за да се преоблече, което ги забави с почти четирийсет и пет минути. Когато пристигнаха в „Керидж Хаус“ в покрайнините на Грийнвил масата им беше заета и чакаха на бара двайсет минути.