Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 33

Зачака Джед да проговори. Но той го гледаше, сякаш е бръмбар, размазал се върху предното стъкло на колата.

Джеръми не се отказа. Опита се да забрави колко огромен и космат е Джед, че държи нож и не изглежда в блестящо настроение. Продължи:

— Всички са озъбени, оголили нокти, готови за скок. Как успяваш да им придадеш такъв вид? За пръв път виждам такова нещо. В Природонаучния музей в Ню Йорк повечето животни изглеждат дружелюбни. Твоите са като побеснели.

Джед се намръщи. Джеръми усети, че монологът му няма да го изведе на добър край.

— Лекси казва, че си добър ловец — опита се да смени посоката, питайки се защо изведнъж му се струва толкова горещо в стаята. — Аз никога не съм ловувал, разбира се. В Куинс единственият дивеч са плъховете. — Засмя се, но Джед не се засмя. Джеръми усети как тишината го изнервя. — Искам да кажа, по улиците не припкат сърнички. А и да припкаха, сигурно не бих стрелял по тях. Така де, след като гледах „Бамби“ и прочее…

Втренчен в ножа на Джед, Джеръми осъзна, че започва да бръщолеви небивалици, но не успя да спре.

— Това си е мой проблем, разбира се. Не съм против лова… Правата на човека, Втората поправка — одобрявам ги горещо. Така де, ловуването е американска традиция. Прицелваш се и „бум“! Сърничката се прекатурва и размахва крака във въздуха.

Джед прехвърли ножа в другата си ръка, а Джеръми преглътна. Единственото му желание бе са си плюе на петите.

— Е, наминах само да кажа „здрасти“. Успех с… ммм… каквото там правиш. Очаквам с нетърпение да го видя. Някакви съобщения? — Пристъпи от крак на крак. — Не? Добре тогава. Беше ми приятно да си побъбрим.

Джеръми седна зад бюрото в стаята си и се взря в празния екран, опитвайки се да забрави случката с Джед. Отчаяно му се прииска да го осени идея и да започне да пише, но постепенно стигна до извода, че кладенецът е пресъхнал.

Знаеше, че рано или късно това сполита всички писатели. Нямаше магически цяр просто защото всички писатели подхождат към изкуството си по различен начин. Някои пишат сутрин, други следобед, трети — късно нощем. Някои творят на фона на музика, други се нуждаят от абсолютна тишина. Беше чувал как един писател работел гол-голеничък — заключвал се в стаята си и нареждал на асистента си да не му дава дрехите, докато не пъхне пет изписани страници под вратата. Знаеше, че някои гледат един и същи филм отново и отново или пият и пушат до припадък. Джеръми не беше толкова ексцентричен; пишеше когато и където и да е, така че нямаше как да внесе някаква дребна промяна и всичко да си дойде на мястото.

Още не беше се паникьосал, но започваше да се тревожи. От два месеца не бе написал нито ред, но тъй като подготвяха броевете на списанието шест седмици предварително, готовите материали щяха да му стигнат до юли. Тоест все още разполагаше с известно време, преди да си навлече сериозни неприятности със „Сайънтифик Америкън“. За да се прехранва обаче, разчиташе предимно на статиите от свободната практика, а понеже покупката на колата и къщата, а после и чековете за проточилия се ремонт буквално пресушаваха банковите му сметки, не беше сигурен, че може да си позволи дори този антракт. Парите му се топяха като мартенски сняг.