Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 3

— Дори Мария смята, че е безумие.

— Казал си й?

— Разбира се. Обсъждаме всичко.

— Радвам се, че си толкова близък с бившата ми съпруга. Но не е нейна работа. Нито пък твоя.

— Опитвам се просто да те вразумя. Пришпорваш нещата. Не познаваш Лекси.

— Защо непрекъснато го повтаряш?

— Ще го повтарям, докато не признаеш, че наистина сте почти непознати.

Алвин — като петимата по-големи братя на Джеръми — не се бе научил да сменя темата. Приличаше на куче, захапало кокал.

— Познавам Лекси.

— Нима? Как е второто й име?

— Моля?

— Чу ме. Кажи ми второто й име.

Джеръми примигна.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Не мислиш ли, че би следвало да знаеш, щом ще се жениш за нея?

Джеръми отвори уста да отговори, но осъзна, че наистина не знае. Лекси не му беше казвала, а и той не бе питал. Алвин, усетил, че разколебава заслепения си приятел, продължи упорито:

— Да преминем към някои други елементарни неща. Какво е учила в колежа? Кои са приятелите й от студентските години? Кой е любимият й цвят? Бял хляб ли обича, или пълнозърнест? Кой е любимият й филм? Кой е любимият й писател? Знаеш ли на колко години е точно?

— На трийсетина — прекъсна го Джеръми.

— Трийсетина? Това и аз го знам.

— Почти съм сигурен, че е на трийсет и една.

— Почти сигурен? Чуваш ли се колко нелепо звучиш? Как ще се ожениш за нея, щом не знаеш дори на колко е години!

Джеръми отвори друго чекмедже и го изпразни в нов кашон. Разбираше, че Алвин е прав донякъде, но не искаше да го признае. Пое си дълбоко дъх.

— Мислех, че се радваш, защото най-сетне съм срещнал някого.

— Радвам се. Но не предполагах, че ще напуснеш Ню Йорк и ще решиш да се ожениш. Мислех, че се шегуваш. Тя е прекрасна наистина и ако след година-две все още си влюбен в нея, лично ще те довлека до олтара. Но ти прибързваш безпричинно.

Джеръми се обърна към прозореца. Взря се в сивите, покрити със сажди тухли, обрамчващи практичните правоъгълни прозорци на съседната сграда. Зад тях пробягваха сенки — жена, която говори по телефона, мъж, увит в хавлия, запътил се към банята, друга жена, която глади пред включения телевизор. През цялото време, докато живееше тук, си бяха разменяли само задължителните поздрави и нито дума повече.

— Бременна е — рече най-сетне.

За миг Алвин реши, че му се причува. Изражението на Джеръми обаче му подсказа, че не се шегува.

— Бременна?

— Момиче е.

Алвин се строполи на леглото, сякаш краката му са омекнали.

— Защо не ми каза?

Джеръми сви рамене.

— Тя ме помоли да не казвам на никого засега. Ще си мълчиш, нали?

— Да — обеща зашеметено Алвин. — Разбира се.

— И още нещо.

Джеръми го улови за рамото.

— Искам да ми станеш кум.

Как се бе случило?

Докато на другия ден обикаляха с Лекси търговския център, още се чудеше как да отговори. Не за бременността; тази нощ сигурно щеше да помни до края на дните си. Въпреки увереността, която демонстрираше пред Алвин, понякога му се струваше, че играе роля в популярна романтична комедия, в която всичко е възможно и нищо не е сигурно до финала.