Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 6

Джеръми даде простор на въображението си, но накрая раменете му увиснаха сконфузено. Нямаше никакъв опит в отглеждането на деца, но разбираше, че едва ли е толкова лесно. Освен това изпреварваше много събитията.

След час седяха в такси, впримчени в уличното задръстване на път за Куинс. Лекси прелистваше току-що купената „Какво те чака, когато чакаш дете“, а Джеръми съзерцаваше света през стъклото. Беше последната им нощ в Ню Йорк и родителите му организираха малко домашно тържество, за да се запознае Лекси със семейството. Малко, разбира се, беше относителен термин. Къщата в Куинс щеше да е претъпкана както винаги по празник; щяха да присъстват и петимата му братя с петте си съпруги и общо деветнайсетте си деца. Джеръми очакваше с нетърпение да ги види, но сцената, на която бяха станали свидетели току-що, не излизаше от ума му. Семейството изглеждаше толкова… нормално. Ако не броим умората, разбира се. Запита се дали с Лекси ще стигнат дотам, или животът някак си ще ги пощади.

Може би Алвин беше прав. Отчасти поне. Джеръми обожаваше Лекси — иначе нямаше да й поиска ръката — но не можеше да твърди, че я познава добре. Времето просто не им беше стигнало. Колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше колко добре щеше да бъде, ако известно време бяха следвали утъпкания път на другите двойки. Той се беше женил преди и знаеше, че е необходимо време да се научиш да живееш с някого. Да свикнеш с чудатостите му, така да се каже. Всички ги имат, но докато не опознаеш някого, те остават скрити. Запита се какви ли са странностите на Лекси. Ако спи например с една от онези зелени маски, които изглаждат бръчките? Дали ще му е приятно всяка сутрин да се събужда и да вижда зелената маска?

— Защо се умисли? — полюбопитства Лекси.

— Ммм?

— Попитах те за какво си мислиш. Изражението ти е странно.

— О! За нищо!

Тя го изгледа втренчено.

— Нищо или нещо?

Той сбърчи чело.

— Как ти е второто име?

През следващите няколко минути Джеръми зададе въпросите, изредени от Алвин, и научи следното: че второто й име е Мерин; учила е английска филология; най-добрата й приятелка от колежа се казва Сюзън; аленочервеното е любимият й цвят; предпочита бял хляб; смята Джейн Остин за ненадмината писателка и ще навърши трийсет и две на 13 септември. Такива ми ти работи.

Джеръми се излегна доволно в седалката, а Лекси продължи да прелиства книгата. Всъщност не я четеше, по-скоро пробягваше по пасажите, за да се ориентира. Чудеше се дали и в колежа е правила така преди изпит.

Наистина не знаеше много за нея, както му натякваше Алвин. Ала същевременно знаеше важното. Лекси била единствено дете. Отраснала в Бун Крийк, Северна Каролина. Родителите й загинали в автомобилна катастрофа и я отгледали родителите на майка й — Дорис и… и… Трябваше да попита. Както и да е, учила в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил, влюбила се в някой си Айвъри и една година живяла в Ню Йорк, където стажувала в библиотеката на Нюйоркския университет. Айвъри я напуснал заради друга и тя се върнала у дома и станала директор на библиотеката в Бун Крийк, каквато била майка й, преди да умре. След известно време се влюбила в мъж, когото уклончиво наричаше Ренесанса, но той отпътувал и повече не стъпил в града. Оттогава живеела спокойно; от време на време излизала с местния заместник-шериф, докато не се появил Джеръми. И, о, да — баба й Дорис, собственичка на ресторант в Бун Крийк, твърдеше също така, че притежава ясновидска дарба, включително способност да предсказва пола на неродените бебета. Така Лекси беше научила, че детето им ще е момиче.