Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 12

— Колко успокоително!

— Ще свикнеш. — Баща му прочисти гърло. — Всъщност има едно нещо…

— Какво?

— Две по-точно. Първо — не го приемай лично, ако се ядоса. Всички се гневим, та не си го слагай на сърцето.

— И второ?

— Обаждай се на майка си. Често. Плаче всеки ден, откакто разбра, че ще се местиш. И не прихващай южняшкия акцент. Няма да ти го каже, но от време на време трудно разбирала Лекси.

Джеръми се засмя.

— Обещавам.

* * *

— Не беше толкова зле, нали? — попита Джеръми.

Часове по-късно се връщаха в „Плаза“. Понеже в апартамента му цареше хаос, Джеръми бе решил да си позволят лукса да прекарат в хотел последната нощ в града.

— Беше прекрасно. Имаш страхотно семейство. Разбирам защо не си напуснал града.

— И за в бъдеще ще ги виждам често. Винаги когато идвам в офиса на списанието.

Тя кимна. Очите й обхождаха небостъргачите, върволиците от автомобили, гъмжилото по тротоарите. Бе живяла в Ню Йорк, но беше забравила тълпите, високите сгради, шумотевицата. Толкова различен от мястото, където щяха да живеят, съвсем друг свят. Цялото население на Бун Крийк сигурно щеше да се побере в един-единствен нюйоркски блок.

— Ще ти липсва ли градът?

Той се взря мълчаливо през стъклото, преди да отговори.

— Донякъде — призна. — Но всичко, за което мечтая, е на юг оттук.

И така, след една последна вълшебна нощ в „Плаза“ започна новият им живот.

3

На другата сутрин, когато светлината заструи през пролуката между завесите, миглите на Джеръми запърхаха и той отвори очи. Лекси спеше по гръб, а тъмната й коса бе разпиляна върху възглавницата. Иззад прозорците долиташе боботенето на подранилите автомобили, чиито клаксони вече огласяха Пето авеню.

Лично той смяташе, че не би трябвало да чува нищо. Бе платил баснословна сума за апартамента в хотела и беше редно прозорците да са звукоизолирани. Не че се оплакваше. На Лекси й хареса всичко — високите тавани, старинната ламперия, любезността на келнера, който им донесе ягоди с шоколадова глазура и ябълков сайдер вместо шампанско, дебелите халати и удобните чехли, мекото легло. Всичко.

Докосна я нежно и си помисли колко е красива, легнала до него. Въздъхна облекчено, осъзнал, че не носи грозната зелена маска, която си бе представил вчера. Не носеше и ролки и развлечени пижами, не се размотаваше половин час в банята, както са склонни някои жени. Преди да легне, си наплиска лицето и се среса набързо. После се сгуши до него точно както му харесва.

Ето, познаваше я въпреки опасенията на Алвин. Не знаеше всичко, разбира се, но времето беше пред тях. Щеше да я опознае и тя щеше да го опознае и малко по малко щяха да създадат свой собствен свят. О, щеше да има изненади, естествено — винаги има изненади — но те са нещо неотменно в съвместния живот. С течение на времето тя щеше да познае истинския Джеръми, необременен от необходимостта да впечатлява. С нея той щеше да е себе си; да се размотава по потник и да яде „Доритос“ пред телевизора например.