Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 117

— Не! — изкрещя Джеръми и се опита да се освободи от медицинската сестра.

— Изведете го оттук! — извика лекарят.

Още някой улови ръката на Джеръми. Издърпаха го от стаята. Като насън. Какво ставаше? Защо Лекси не се движеше? Боже, нали ще се оправи? Невъзможно е да не се събуди. Събуди се, Лекси… събуди се, моля те.

— Какво става? — изкрещя отново.

Стоеше в коридора, оглушал за гласовете, опитващи се да го успокоят. Зърна двама санитари да бутат носилка към родилната зала. Скриха се вътре.

Други двама санитари притискаха Джеръми към стената. Дишаше на пресекулки, тялото му беше вдървено и студено като метална жица. Чу Дорис да хлипа, но звукът му се стори безкрайно чужд. Наоколо се щураха хора, но той беше сам, съвсем сам. Това бе вкусът на истинския ужас. След минута изнесоха Лекси от залата на носилка. Лекарят продължаваше да й прави сърдечен масаж. Върху лицето й имаше маска.

Изведнъж времето забави ход. Щом Лекси изчезна в дъното на коридора, тялото му се отпусна. Олюля се безпомощно. Зави му се свят.

— Какво става? — попита отново. — Къде я водят? Защо не се движи?

Санитарите и медицинската сестра забиха погледи в пода.

Отведоха ги в специална стая. Не чакалня, не болнична, а друга стая. Сини столове се редяха край двете стени. Имаше килим. Върху ниска масичка бяха натрупани списания — пъстро петно под флуоресцентната лампа. Дървен кръст бе окачен на стената в дъното. Празна стая. Само Дорис и Джеръми бяха вътре.

Дорис седна, бе побледняла и разтреперана. Гледаше втренчено напред, но не виждаше. Джеръми седна до нея. После стана и закрачи напред-назад. Пак седна. Попита я какво става, но и тя не знаеше. Закри лице с длани и заплака.

Джеръми не можеше да преглътне. Не можеше да мисли. Опита се да си спомни какво се случи, да проследи хода на събитията, но не успяваше да се съсредоточи. Времето спря.

Секунди, минути, часове… Не знаеше колко са изтекли, не знаеше какво става, не знаеше дали Лекси ще се събуди, не знаеше какво да направи. Искаше му се да се втурне в коридора и да настоява да му обяснят. Искаше да види Лекси, за да се увери, че е добре. Дорис продължаваше да плаче до него, сплела молитвено разтрепераните си пръсти.

Странно — щеше да запомни завинаги стаята с килима и сините столове, но не помнеше лицето на болничния психолог, който най-сетне дойде при тях; дори лекарят изглеждаше неузнаваем. Помнеше само какъв леден страх го скова при вида им. Стана. Дорис също стана. Допреди минута неведението го измъчваше, но сега не искаше да чува нито дума. Дорис го улови за ръка, сякаш се надяваше да е достатъчно силен да крепи и двамата.

— Как е тя? — прошепна Джеръми.

Лекарят изглеждаше изтощен.

— Съжалявам… — подхвана той, — но съпругата ви претърпя амниотична емболия…

На Джеръми му се зави свят. За да се овладее, се втренчи в петната от кръв и слуз по престилката на лекаря. Думите му сякаш долитаха от огромно разстояние: