Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 119

Дали защото знаеха какво се е случило, или защото не знаеха?

Върна се в стаята със сините столове, изтощен и замаян. Нищо не му беше останало; нито капчица сила. Едва не припадна. Представяше си картини от родилната зала, опитваше се да определи точния момент, когато амниотичната течност е достигнала сърцето на Лекси, питаше се дали не е зърнал нещо, което да го предупреди. Дали когато тя простена? Или миг след това? Не успяваше да се отърси от горчивото чувство за вина. Трябваше да я убеди да роди с цезарово сечение или поне да не се напряга толкова. Ядосваше се на себе си, гневеше се на Бог, на лекаря. И на бебето.

Не искаше дори да го вижда. Получавайки живот, то бе отнело друг живот. Ако не беше бебето, Лекси щеше да е при него. Ако не беше бебето, последните им месеци заедно нямаше да са изпълнени с тревоги. Ако не беше бебето, щеше да прави любов със съпругата си. Но всичко беше свършило. Лекси беше мъртва заради бебето. И Джеръми се чувстваше мъртъв.

Как ще я заобича? Как ще й прости? Как ще я види, ще я прегърне и ще забрави, че е отнела живота на Лекси? Как да не я мрази заради това, което стори на любимата му?

Осъзнаваше колко безумни и зловещи са тези мисли. Разбираше, че никой родител не бива да изпитва такива чувства, но как да смълчи сърцето си? Как да се сбогува с Лекси и след минути да се срещне с бебето? И как да се държи? Да го прегърне и да гука нежно като другите бащи? Все едно нищо не се е случило с Лекси?

А после какво? След като се приберат у дома? В момента не можеше да си представи да се грижи за другиго; едва се сдържаше да не се строполи на пода, свит на кълбо. Не разбираше нищо от бебета. Знаеше със сигурност само, че трябва да бъдат с майките си. Лекси изчете всички книги; Лекси беше гледала малки деца на младини. По време на бременността й неведението го устройваше; беше сигурен, че тя ще му покаже какво да прави. Но бебето имаше други планове. Бебето, убило съпругата му.

Вместо да тръгне към залата с новородените, той седна пак в чакалнята. Не искаше да изпитва такива чувства към бебето, знаеше, че не бива, но… Лекси бе умряла при раждане. Нещо невъзможно в модерна болница. Къде са чудодейните лекарства? Къде са щастливите моменти като за телевизионен сериал? Не изглеждаше ли всичко нереално? Той затвори очи, убеден, че ако се съсредоточи достатъчно, ще се събуди от кошмара, в който се бе превърнал ненадейно животът му.

Дорис го откри. Не я чу да влиза в стаята, но усети досега на ръката й върху рамото си. Очите му се отвориха рязко и се взряха в подутото й мокро от сълзи лице.

— Обади ли се на родителите си? — попита го тя.

Джеръми поклати глава.

— Не мога. Знам, че трябва, но сега не мога.

Ръцете й се разтрепериха.

— О, Джеръми — проплака тя.

Той стана и я прегърна, сякаш ако поплачат заедно, ще се спасят. След малко Дорис се отдръпна и избърса сълзите си.

— Видя ли Клер? — прошепна тя.

Името призова предишните чувства.

— Не. Само в родилната зала.

Дорис се усмихна тъжно и усмивката й прониза сърцето му.