Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 118

— Не смятаме, че амниотичната връв има нещо общо със случая. Двете неща са съвсем отделни. Амниотичната течност някак си е навлязла в някой от маточните съдове… Няма начин да се предскаже… Нямаше какво да направим…

Стените на стаята го притиснаха. Дорис залитна към него.

— Не… не — отрони с пресеклив глас.

Дъхът заседна в гърлото му. Вцепенено чуваше как лекарят продължава да говори:

— Случва се много рядко, но течността, навлязла в кръвоносния съд, е стигнала до сърцето. Съжалявам, но тя почина. Бебето обаче е добре…

Дорис залитна пак, но Джеръми я подхвана. Как… не беше сигурен. Не разбираше. Невъзможно беше Лекси да си е отишла. Беше здрава, силна. Говореха допреди минути. Беше родила бебето.

Невъзможно… Сигурно е сън.

Но не беше сън.

Лекарят — очевидно шокиран — продължаваше да обяснява. Зашеметен и замаян, Джеръми го гледаше през сълзи.

— Може ли да я видя? — попита с пресъхнали устни.

— При новородените е — каза лекарят, зарадван, че най-сетне му задават въпрос, на който може да отговори. Беше добър човек и явно му беше тежко. — Както казах, тя е добре.

— Не — отрони Джеръми; едва произнасяше думите. — Съпругата ми. Искам да видя съпругата си.

20

Джеръми тръгна по коридора като насън. Докторът вървеше на половин крачка след него. Мълчеше.

Не можеше да повярва, не събираше сили да повярва на думите на лекаря. Реши, че е допуснал грешка; Лекси е жива. Докато им е обяснявал, някой е забелязал нещо — мозъчна дейност, слаб пулс — и е взел мерки. Тя някак си се е възстановила. Станало е чудо и е оживяла.

Лекси е млада и силна, едва на трийсет и две. Невъзможно е да си отиде. Невъзможно.

Лекарят спря пред стая до интензивното отделение и Джеръми усети как сърцето му заби по-бързо при мисълта, че ще излезе прав.

— Преместих я тук, за да не ви безпокоят — каза лекарят с мрачно лице и облегна длан върху рамото на Джеръми. — Останете колкото искате. Много съжалявам…

Джеръми не обърна внимание на думите му. Протегна трепереща ръка към вратата. Тежеше тон, десет тона, сто тона, но все пак успя да я отвори. Очите му се впиха във фигурата върху леглото. Тя лежеше неподвижно, не беше свързана с никакви машини, монитори, системи. Всяка сутрин изглеждаше така. Спеше с коси, разпилени върху възглавницата. Но странно, ръцете й бяха отпуснати до тялото. Прави, сякаш ги е наместил някой, който не я познава.

Гърлото му се сви и всичко, освен нея почерня. Виждаше само нея, но не искаше да я вижда така. Не искаше да вижда ръцете й така. Тя трябваше да се събуди. Беше на трийсет и две. Здрава, силна, издръжлива. Обичаше го. Беше неговият живот.

Ала тези ръце… тези безжизнени ръце… едната трябваше да е под главата й, а другата — върху корема.

Не можеше да диша.

Съпругата му я нямаше.

Съпругата му.

Не беше сън. Разбра го и сълзите потекоха, сякаш никога няма да спрат.

По-късно и Дорис дойде да се сбогува. Джеръми я остави сама с внучката й. Тръгна като хипнотизиран по коридора. Забелязваше смътно медицинските сестри и доброволците, тикащи колички. Те не го поглеждаха.